Реакцията от думите му бе незабавна и изненадваща:
— На юг! Те пътуват на юг! — разнесоха се възклицания, последвани от нестройни радостни викове.
Карамон ги изгледа неразбиращо. Рейстлин се приближи и го стисна за лакътя:
— Какво си мислиш, че правиш? — попита с побледняло лице.
Войнът вдигна огромните си рамене, учуден от неочаквания ентусиазъм, който сам бе предизвикал.
— Просто ми се стори, че ще бъде добра идея, ако имаме на свое разположение въоръжен ескорт — отговори той. — Земите на юг от тук сигурно са далеч по-запустели и опасни в сравнение с онези, през които яздихме досега. Помислих си, че ако вземем неколцина от тези мъже, ще ни бъде много по-лесно, това е всичко. Не разбирам какво...
Един младеж с благородно излъчване, който най-много от всички напомняше на Карамон за Стурм, пристъпи напред. Той даде знак на останалите да запазят мълчание и попита:
— Отивате на юг? Дали случайно не сте тръгнали за баснословното богатство на джуджетата от Торбардин?
Рейстлин се намръщи:
— Разбираш ли сега? — изръмжа той. Кашлицата го задави и той се преви, неспособен да си поеме дъх. Ако точно в този момент Кризания не се бе доближила, за да го подкрепи, магьосникът най-вероятно би се свлякъл на земята от безсилие.
— Разбирам, че имаш нужда от почивка — отговори мрачно Карамон. — А и ние също. И че ако не си осигурим някаква въоръжена защита, никога няма да се наспим като хората. Но какво общо имат джуджетата от Торбардин така или иначе? Какво става тук?
Рейстлин сведе очи към земята, скрит в сенките на качулката си. Най-сетне той въздъхна и каза:
— Кажи им, че отиваме на юг. Ще нападнем джуджетата.
Очите на война се разшириха:
— Да нападнем Торбардин?
— Ще ти обясня по-късно — прекъсна го магьосникът. — А сега направи така, както ти казах.
Карамон се поколеба.
Слабите рамене на Рейстлин се свиха и по устните му плъзна неприятна усмивка:
— Това е единственият ти път към дома, братко. И може би единственият път встрани от сигурната смърт.
Огромният мъж се огледа. По време на кратката размяна на реплики помежду им, мъжете отново бяха започнали да мърморят, заподозрели някаква измама в намеренията им. Осъзнал, че бързо трябва да вземе някакво решение, ако не иска да ги изгуби завинаги като съюзници, или дори да бъде изправен пред заплахата от ново нападение, той сведе глава, за да спечели време и да обмисли действията си. Колебанието му продължи съвсем кратко:
— Вярно е, отиваме на юг — заяви накрая. — Но имаме свои причини. Спомена нещо за богатствата на Торбардин?
— Говори се, че джуджетата са складирали припаси и имущество дълбоко под планините — отговори с готовност младият мъж. Другите край него закимаха.
— Богатства, които са отнели от хората — добави Друг.
— Точно тъй! Не само пари — извика трети, — но и жито, добитък... Тази зима ще ядат като крале, а нашите стомаси от сега са се свили на топки!
— И преди сме обсъждали идеята да тръгнем на юг и да вземе полагащото ни се — продължи младежът, — ала Стоманения Пръст твърдеше, че нещата тук и без друго си вървят добре. А и не всички бяха на нашето мнение.
Карамон се замисли. Искаше му се познанията му по история да бяха малко по-обширни. Беше чувал за Великите войни за прохода на джуджетата, разбира се. Старият му приятел Флинт нямаше друга тема за разговор. Флинт бе джудже от хълмовете. И му бе напълнил ушите с истории за жестокостта на планинските си събратя, които не се различаваха много от думите на мъжете. Ала разказите на Флинт се отличаваха в една съществена част: приятелят му твърдеше, че в Торбардин държали неща, откраднати от техните братовчеди — джуджетата от хълмовете.
Ако последното бе истина, то решението му щеше да бъде лесно. Естествено, можеше да постъпи както му бе наредил брат му. Но нещо вътре в самия Карамон се бе пречупило още в Истар. И макар да започваше да осъзнава, че навярно е постъпил нечестно спрямо Рейстлин, все пак имаше нещо, което го спираше да му се довери напълно. Никога повече нямаше да се подчини на магьосника, без предварително да обмисли думите му.
Ала ето, че усети блестящия поглед на брат си втренчен в него и думите на Рейстлин отново отекнаха в съзнанието му:
Единственият ти път към дома!
Карамон стисна юмрук в безсилна ярост. Знаеше, че този път магьосникът е надделял.