— Пътуваме на юг и целта ни е Торбардин — произнесе дрезгаво, свел разтревожено поглед към меча в ръката си. Сетне вдигна глава, за да погледне мъжете в очите: — Ще дойдете ли с нас?
Настъпи миг на колебание. Неколцина от мъжете пристъпиха, за да подшушнат нещо на благородника, който очевидно се явяваше техен говорител. Той ги изслуша, кимна и отново се обърна към Карамон:
— Ще последваме теб без възражения, защото си голям войн. Но искаме да знаем какво общо имаш с черноризеца? Кой е той, че да следваме него?
— Името ми е Рейстлин — отвърна магьосникът. — Този човек е мой телохранител.
Никой не отговори. Хвърляха им само изпълнени със съмнение погледи.
— Вярно е, аз съм негов телохранител — произнесе тихо Карамон, — но истинското име на черноризеца е Фистандантилус.
При последните му думи сред скупчените хора се разнесоха остри възклицания. Намръщените физиономии мигом се замениха от уважителни погледи и ясно доловимо страхопочитание.
— Името ми е Гарик — представи се младият благородник и се поклони на архимагьосника, съгласно старомодния етикет на соламнийските рицари. — Чували сме името ти, Великолепни. И макар деянията ти да са също толкова черни, колкото и робата ти, може да се каже, че всички ние живеем в черни и неблагодарни времена. Ще те последваме — теб и великия войн, където и да отидете.
Той пристъпи напред и положи меча си в краката на Карамон. Последваха го и други, някои с несъмнено желание, но и по-предпазливи Неколцина се измъкнаха в сенките на нощта. Напълно наясно, че по този начин се освобождават от необходимостта да си имат вземане-даване със заклети главорези, Карамон ги остави да правят каквото намерят за добре.
Оставаха им всичко на всичко около трийсетина мъже; разбира се имаше един или двама със знатния произход на Гарик, но повечето бяха просто дрипльовци или обикновени разбойници.
— Моята армия — произнесе войнът сам на себе си и се усмихна мрачно, докато разстилаше одеялото си в колибата на Стоманения Пръст. Пред вратата ѝ Гарик разговаряше с мъжа, когото Карамон бе решил да назначи на стража.
Беше изтощен до смърт и предполагаше, че ще заспи почти веднага. Вместо това сега лежеше в мрака. Размишляваше и кроеше планове.
Както мнозина млади войници, и Карамон бе мечтал един ден да се издигне до офицерски ранг. Ето, че сега най-неочаквано му се бе предоставил такъв шанс. Вярно, не беше кой знае какво, но поне бе някакво начало. И за пръв път, откакто бяха пристигнали в това забравено от боговете време, той почувства искрица удоволствие от онова, което се случваше.
В ума му се преплитаха планове. Учения, определяне на най-добрите маршрути в южна посока, провизии, снабдяване.. . Всички тези проблеми бяха съвсем нови и неизследвани територии за бившия наемник. Дори и по време на Войната на Копието бе гледал да се придържа към водачеството на Танис. Колкото до брат му, той едва ли знаеше нещо повече в това отношение. Рейстлин студено бе информирал огромния войн, че е напълно сам в това начинание. Карамон откри, че предизвикателството му се нравеше. Струваше му се странно... освежаващо. Това бяха проблеми от плът и кръв, дошли като по магия, за да изтласкат встрани по-мрачните и тежки въпроси, свързани с брат му.
Замислен за него, Карамон хвърли един поглед към Рейстлин, който вече спеше дълбоко, свит на топка близо до огромното каменно огнище в средата на колибата. Въпреки горещината, магьосникът, се бе увил плътно в наметалото си, плюс одеялата, които Кризания бе успяла да му намери. Войнът мълчаливо се заслуша в нестройното му дишане. От време на време Рейстлин мъчително кашляше в съня си.
Кризания спеше от другата страна на огнището. Въпреки че бе преживяла много през изминалия ден, сънят ѝ бе неспокоен и накъсан. Неведнъж младата жена извикваше стреснато и се изправяше пребледняла. Карамон въздъхна. Така му се искаше да я успокои по някакъв начин — да я вземе в ръцете си, да ѝ каже, че няма от какво да се страхува. За пръв път си даде сметка колко много искаше да го стори. Може би защото бе казал на мъжете, че
тя му принадлежи. Може би в края на краищата всичко се дължеше на това, че бе видял полувеликанът да посяга към нея, може би всичко се повтаряше и чувствата му не бяха твърде различни от онези, които бе изпитал Рейстлин малко по-рано същата вечер.
Каквато и да беше причината, Карамон осъзна, че в този момент я наблюдава по далеч по-различен начин в сравнение с друг път, и че в ума му се появяват мисли, които караха кожата му да гори и сърцето му да ускорява ритъма си.
Той затвори очи и се помъчи да насочи мисълта си към Тика, неговата съпруга. Само че от толкова дълго време си бе наложил да не си припомня нищо за нея, че сега всичко му се струваше някак незадоволително. Имаше чувството, че Тика е много, много надалеч, изгубена сред мъглата на преживяното. А Кризания бе от плът и кръв и се намираше точно пред него... Можеше да долови дори дишането ѝ...