Историята на голямата каменна крепост Пакс Таркас проследяваше корените си до една невероятна легенда — разказ за изчезналата раса от джуджета, известни като клана Кал-такс.
Знайно е, че хората обожават метала — създаването на блестящи оръжия, сеченето на купища искрящи монети, точно както елфите обожествяват своите гори — като се грижат за тях и за живота, който те носят. Джуджетата се отнасят по същия начин към камъка — или както те го наричат костите на света.
Епохата на Мечтите се предхожда от Епохата на Здрача. Историята на света от онова време е забулена в мъглата на зазоряването. Някъде тогава сред огромните зали на Торбардин, живеели джуджета, които били толкова изкусни каменари, че бог Реоркс, или Онзи, Който Е Изковал Света, не можел да не погледне към тях и да не възкликне от възхищение. Реоркс знаел, че подобно умение крие в себе си една коварна опасност — веднъж постигнато от простосмъртен, то не му оставяло нищо, към което да се стреми, така че богът решил да отведе със себе си всички от клана Кал-такс и да им позволи да се заселят недалеч от небесните ковачници.
Малкото останали предмети говорят за изкусните умения на тези джуджета и те са пазени като извънредно голяма и високо ценена рядкост някъде в Торбардин. След като времената на Кал-такс били безвъзвратно отминали, амбицията да достигне съвършенство в каменоделската работа се превърнала в основен смисъл в живота на всяко джудже, таящо надежда, че един ден и то ще получи правото да живее заедно с Реоркс.
С времето, разбира се, тази заслужаваща уважение цел, се изродила и се превърнала в изопачена мания. Заети да мислят и мечтаят единствено за камък, джуджетата неусетно превърнали живота си в еднообразно и лишено от гъвкавост ежедневие — съвсем точно копие на основния обект на тяхното обожание. Те се заравяли все по-надълбоко под земята и отбягвали всякакъв досег с околния свят. В същото време светът охотно започнал да им отвръща със същото.
Годините минавали и донесли със себе си трагичните стълкновения между хора и елфи, които завършили с подписването на Свитъка на ножницата и доброволното изгнание на Кит-Канан и част от последователите му сред населението на родните земи на елфите в Силванести. Според условията на Свитъка, елфите от Квалинести (което в превод означава "свободния народ") получили земите западно от Торбардин, за да могат да започнат живота си наново.
Споразумението било изгодно едновременно и за елфи, и за хора. За съжаление обаче на никой не му хрумнало да се осведоми за мнението на джуджетата. Схванали пристигането на елфите като нашествие, джуджетата незабавно ги нападнали. Кит-Канан със съжаление открил, че е сложил точка на един конфликт, само за да бъде въвлечен в друг.
Едва след дълги години мъдрият крал на елфите успял някак да убеди упоритите джуджета, че народът му не проявява никакъв интерес към техните камъни. Елфите искали за себе си единствено красотата на природата. И макар идеята безрезервно да обичаш вечно променливото да била напълно неразбираема за джуджетата, те склонили поне да се опитат да я приемат. Така елфите престанали да враждуват със съседите си и народите най-сетне постигнали мир.
В чест на това споразумение бил построен Пакс Таркас. Предназначението му било да се издига като пазител на планинския проход между Квалинести и Торбардин, да бъде твърдина и символ на различното и общото между народите.
В онези времена, още преди Катастрофата, по бойниците на могъщата крепост се разхождали и елфи, и джуджета. Ала ето че сега само джуджетата продължаваха да стоят на стража в двете високи кули. Мрачните години за пореден път бяха довели до разделянето на тези раси.
Елфите бяха предпочели да се оттеглят дълбоко в горите на Квалинести и да изоставят Пакс Таркас. Понастоящем всички пътища за вътрешността на земите им бяха отрязани. Натрапниците, независимо дали бяха хора или гоблини, джуджета или великани, се убиваха на място и без въпроси.
Дънкан, крал на Торбардин, размишляваше над всичко това, докато наблюдаваше как слънцето постепенно се скрива зад планините на Квалинести. Внезапно пред очите му се разигра забавна картина: елфите, нападащи самото слънце, задето е посмяло да нахлуе в земята им и мисълта за това го накара да се подсмихне иронично. Е, поне имаха добра причина да са толкова недоверчиви към света и да му откажат достъп до себе си. Защото какво всъщност бе направил светът за тях?
Светът погазваше законите им, изнасилваше жените им, убиваше децата им, изгаряше домовете, които обитаваха, крадеше храната им. Не! Дънкан изръмжа някъде от дълбините на брадата си. Проблемът беше в хората — на тях се бяха доверили и тях бяха посрещнали с отворени обятия.