"А сега е наш ред — помисли си той, докато крачеше отмерено край бойниците, загледан в залеза, окъпал света в кървавата си светлина. — Сега е наш ред да затворим портите си и да кажем на света да се пръждосва! Вървете в Бездната по вашия си път и ни оставете да направим същото, както ние си знаем!"
Изгубен в мислите си, Дънкан почти не забеляза, че към него се е присъединил още някой, чиито подковани ботуши умело се изравниха с неговите. Новото джудже бе поне с две глави по-високо от краля и с дългите си крака лесно би могло да взима извървяното разстояние два пъти по-бързо. От уважение обаче, то спазваше ритъма на своя монарх.
Дънкан се намръщи. По всяко друго време би приветствал присъствието на джуджето. Сега това му се струваше лош знак. Самата поява на новия му спътник хвърли сянка над мислите му по същия начин, по който сенките на планинските върхове се издължаваха и протягаха хищни пръсти към Пакс Таркас.
— Поне пазят добре западната ни граница — обади се Дънкан, колкото да подхване някакъв разговор, загледан към подстъпите на Квалинести.
— Така е, благородни — отвърна другото джудже и това накара Дънкан да го измери остро изпод гъстите си сиви вежди. Макар по-високото джудже да се бе съгласило на думи със своя крал, в тона му се долавяше нотка на резервираност и хладно неодобрение.
Дънкан изсумтя раздразнено и рязко се обърна, за да тръгне в посоката, от която бе дошъл. За негово удоволствие, действията му свариха джуджето напълно неподготвено. Спътникът му обаче не си даде труда да го настигне. Вместо това, той спря и се загледа натъжено към смрачаващите се земи на елфите.
Още по-раздразнен, Дънкан понечи да продължи по пътя си без него, но все пак спря, за да даде възможност на джуджето да го догони. След като това не се случи, кралят на Торбардин въздъхна и се върна с наведена глава.
— В името на дългобрадия Реоркс, Карас — изръмжа той. — Какво има?
— Мисля, че трябва да се срещнете с Огнената Наковалня — произнесе бавно Карас, загледан към тъмнината на пурпурното небе. Някъде високо над тях вече премигваше първата ярка звезда.
— Нямам какво да му кажа — отсече Дънкан.
— Танът постъпва мъдро — изрече ритуалните думи високото джудже, ала с дълбока въздишка и сключило ръце зад гърба си.
Сдържаният гняв на Дънкан просто експлодира:
— Искаш да кажеш "танът е глупаво магаре"! — Той го ръгна с пръст в рамото. — Не съм ли прав?
Карас се извърна с усмивка, като поглаждаше леко копринените плитчици на брадата си. Светлината на факлите по стените се отразяваше в гъстите му къдрави кичури. Вече се канеше да отвърне нещо, когато думите му бяха заглушени от трополене на ботуши, викове и трясъка на секири, срещнали стомана: смяната на стражата. Капитаните крещяха команди, а мъжете заемаха местата си, докато други сдаваха. Загледан в ставащото, Карас направи дълга пауза, която сякаш целеше да подчертае думите му и най-сетне каза простичко:
— Смятам, че вместо това, трябва да се вслушате в онова, което той има да ви каже, тан Дънкан... Говори се, че нарочно подтиквате братовчедите ни към война...
— Аз! — изрева яростно кралят. — Аз да ги подтиквам към война? Те са тези, които започнаха всичко. Шъпнаха като орди плъхове изпод хълмовете си! А не забравяй, че те са напуснали тези планини. Никой не ги е задължавал да го правят, нали? Само че не, толкова са горди, че... — Той продължи да крещи, като пръскаше навсякъде слюнка, изреждайки дълъг списък от потвърдени и напълно измислени обвинения.
Карас търпеливо изчака тирадата му да свърши. Сетне каза:
— Нищо няма да ви струва, ако ги изслушате. А в дългосрочен план дори можем да спечелим. Помнете, че сега върху нас са се спрели и други очи, които не изпускат и най-дребните ни грешки.
Дънкан изръмжа, но предпочете да замълчи и да обмисли казаното от високото джудже. Независимо, че обвиняваше Карас, че го смята за глупав, кралят на Торбардин не беше никак глупав. Нито пък Карас го мислеше за такъв, дори напротив. Един от седмината танове, управляващи седемте джуджешки клана в кралството, Дънкан умело бе успял да обедини всички джуджета и за пръв път от векове насам да подсигури на Торбардин истински крал. Даже от клана Дюлър, макар и с нежелание, го признаваха за лидер.
Дюлър, или мрачните джуджета, живееха дълбоко под земята, в слабо осветени, нечисти пещери, в които дори планинските джуджета на Торбардин, въпреки че прекарваха по-голямата част от живота си в недрата на земята, не смееха да влизат твърде често. Преди много време след потомците на този клан се бе появила жилката на безумието, която и бе предопределила отношението на останалите към тях. След векове на кръвосмешения, наложени им от принудителната изолация, безумието сред тях бе силно изразено и онези, които се смятаха за нормални, бяха вечно навъсени и озлобени срещу всички и всеки.