Разбира се, от тях имаше несъмнена полза. Пламваха бързо като горски пожар и бяха свирепи убийци, намиращи удоволствие в самото убийство. Някои твърдяха, че са едно от най-ценните допълнения към армията на Торбардин. Дънкан се отнасяше с тях повече от добре поради същата причина, а и защото така или иначе в сърцето му нямаше място за несправедливост или зло. Но и не беше дотам глупав, че да остави гърба си незащитен.
Ето защо сега не можеше да не обмисли добре казаното от Карас: "Върху нас са се спрели и други очи." Достатъчно истина имаше в тези думи. Той отново се загледа, но вече загрижено, на запад. Беше сигурен, че елфите не искаха неприятности. Независимо от това, ако в тях се появеше подозрение, че джуджетата замислят нещо, вероятно щяха да вземат бързи и безмилостни мерки, за да пресекат войната още в зародиш.
. До ушите му бяха достигнали слухове, че войнолюбивите хора от равнините на Абанасиния обмислят съюз с джуджетата от хълмовете, които им бяха позволили да лагеруват на тяхна територия. Всъщност, доколкото му беше известно, този съюз отдавна вече трябваше да е факт. Разговорът с Огнената Наковалня можеше най-малкото да го потвърди със сигурност.
Пък и имаше друго. Други, далеч по-мрачни слухове за армия, спускаща се от подивелите соламнийски земи, предвождана от магьосник с черни дрехи...
— Е, добре! — изръмжа той. — Отново печелиш, Карас. Предай на джуджето от хълмовете, че ще се срещна с него в Залата на тановете при застъпването на следващата стража. Виж дали ще можеш да осигуриш присъствието на представители и на другите танове. Ще постъпя така, както ме съветваш.
Карас се поклони с усмивка, при което почти докосна с брада върховете на ботушите си. Дънкан му кимна грубо и се отдалечи тромаво. Джуджетата по бойниците също се покланяха, когато ги подминаваше, но почти незабавно отново насочваха вниманието си към задълженията, които изпълняваха. Това никога нямаше да се промени: джуджетата бяха лоялни преди всичко на своя клан и чак след това на който и да било друг. Макар до един да уважаваха Дънкан, със сигурност никой не благоговееше пред него и това му бе до болка известно. Всекидневно му се налагаше да се бори със зъби и нокти, за да задържи поне онова, което вече бе постигнал.
Разговорите на стражите, прекъсвани при преминаването му, мигом биваха подновявани. Те знаеха, че се задава война и до известна степен дори я приветстваха. Вслушан в дълбоките им гласове и разказите им за битки и безмилостни кланета, Карас още веднъж въздъхна натъжено.
Той пое в противоположна посока, за да намери делегацията от хълмисти джуджета. Сърцето му бе натежало поне колкото бойния чук, който носеше, а това беше тежък чук — малко джуджета можеха да се похвалят, че дори ще успеят да го повдигнат. Карас също знаеше, че се задава война. Чувстваше се по същия начин, както се бе чувствал някога в Тарсис като младеж, застанал на брега и загледан с удивление към гигантските разбиващи се вълни. Войната сега му изглеждаше точно по същия начин — също толкова неизбежна, колкото и морските вълни. Независимо от страховете си обаче, той бе решен да направи всичко възможно, за да я предотврати.
Не криеше, а и не искаше да крие от когото и да било, че мрази войната и аргументите му срещу нея нерядко бяха изключително остри. Мнозина сред джуджетата намираха това за странно, понеже бе известно, че Карас е всепризнатият герой на своята раса. Още като съвсем младо джудже, в дните преди Катастрофата, когато по вина на Царя-жрец в Истар се бе разгоряла Голямата война срещу гоблините, той бе сред онези, които се сражаваха в първите редици срещу легионите от великани и гоблини.
В онези времена народите все още поддържаха доверието помежду си. Като съюзници на рицарите, джуджетата се бяха отзовали на помощ, за да отблъснат гоблините от земите им в Соламния. Карас не можеше да отрече, че по време на тези незабравими сражения дълбоко се бе впечатлил от Кодекса на честта, който спазваха рицарите. А рицарите от своя страна не бяха скрили, че са впечатлени от уменията му на войн.
По-висок и по-силен от който и да е друг от своя народ, Карас притежаваше огромен боен чук. Беше го изработил съвсем сам — или както гласеше легендата, с помощта на бог Реоркс — и неведнъж бе удържал положението на бойното поле, докато джуджетата под негово командване успеят да се прегрупират и да поемат в поредната атака срещу врага.