Заради проявената храброст, рицарите го бяха нарекли "Карас", което на техния език означаваше "рицар". Това бе най-високо отличие, което можеха да дадат на някой извън своите кръгове.
А когато Карас се завърна у дома, откри, че славата му е нараснала и сред джуджетата.
За всички беше ясно, че стига да бе пожелал, можеше да се превърне в неоспорим предводител и дори крал, ала той нямаше подобни амбиции. Освен всичко друго, той винаги бе подкрепял с всички усилия Дънкан и много бяха на мнение, че настоящият крал на Торбардин дължеше издигането си в своя клан до голяма степен на високото джудже. Дори тези слухове обаче не можеха да отровят взаимоотношенията помежду им. Старият крал и младият герой се превърнаха в първи приятели. Допълваха се взаимно — непоклатимата като скала практичност на Дънкан срещу вечния идеализъм на Карас.
Сетне дойде Катастрофата. В тези първи, ужасни години, последвали разцепването на земята, храбростта на Карас нерядко бе блестяла с примера си за обкръжения от всички страни народ на джуджетата. Тъкмо неговата реч бе обединила тановете и ги бе накарала да провъзгласят Дънкан за крал. А кланът Дюлър му имаше доверие повече отколкото на всеки друг. Ето как, обединени по този начин, джуджетата бяха успели да оцелеят и дори да заякнат всред всеобщата разруха.
Колкото до Карас, той бе в разцвета си. Вече се бе женил веднъж, ала съпругата му беше изчезнала по време на Катастрофата, а когато джуджетата се женят, те се женят до живот. Никога нямаше да има синове, които да продължат името му. Загледан в онова, което се случваше със света, Карас бе почти благодарен за този факт.
— Регър Огнената Наковалня от страна на хълмистите джуджета и придружители!
Вестителят произнесе името, като удари тежко с края на церемониалното си копие в гранитния под. Хълмистите джуджета влязоха и се насочиха с гордо вдигнати глави към трона на Дънкан, разположен в пещерата, която сега се наричаше Залата на тановете в крепостта Пакс Таркас. Зад него, настанени в набързо примъкнатите специално заради събитието кресла, седяха шестимата представители на останалите кланове в качеството си на свидетели на своите танове. Правомощията им бяха точно такива — единствено на свидетели, доколкото бяха в състояние на война и взимането на решения лежеше в ръцете на Дънкан (или поне онази част от тях, която той можеше да заяви открито и да отстоява).
Свидетелите бяха просто капитани на подразделения. По този начин армията на джуджетата се състоеше от съвкупност от кланове, като всеки клан на свой ред запазваше собствените си особености и собствените си водачи. Естествено, разприте помежду им съвсем не бяха рядкост. Съществуваха кръвни вражди, продължаващи поколения наред. Дънкан правеше всичко възможно да тушира различията, ала понякога напрежението стигаше връхната си точка и запращаше похлупака на врящия казан от неразбирателства до самите небеса.
Разбира се, сега, изправени срещу общ враг, клановете временно бяха сключили примирие. Дори Аргът, представителят на Дюлър, джудже с неумито лице и дрипави дрехи, което носеше брадата си сплетена в съответствие с варварските обичаи и което по време на предварителното заседание се бе забавлявало подхвърляйки собствения си нож, сега бе потънало в мълчание и не прекъсваше церемонията с обичайното си презрително сумтене.
В добавка към капитаните се бе присъединило и джудже на име Хайгъг, което представляваше корпуса на блатните джуджета и чието присъствие бе узаконено единствено от учтивост. Думата "гъг" на техния език означаваше "редник", следователно Хайгъг бе "главен редник", чин, смятан за смехотворен навред из джуджешката армия. Независимо от всичко, тактът на Дънкан бе високо оценен от блатните джуджета и Хайгъг се почиташе от повечето от войните си като някакво рядко срещано чудо. Нещо повече, кралят се отнасяше към него с неизменна вежливост и по този начин бе спечелил доживотната му лоялност. Макар мнозина да смятаха присъствието на Хайгъг по-скоро за пречка, политикът в краля не се уморяваше да повтаря, че човек никога не знае кога подобни дреболии биха се отплатили подобаващо.
Така че редникът също присъстваше, въпреки че почти не го забелязваха. Бяха го настанили в един от по-тъмните ъгли с нареждането да седи мирен и да мълчи — инструкции, които той спазваше дословно. Всъщност дори се наложи след два дни някой да надникне в залата и да се разпореди да го изнесат оттам.
— Джуджетата са си джуджета — говореха сред по-голямата част от населението на Крин, когато станеше дума за различията между джуджетата от хълмовете и техните планински събратя.