Ала наистина имаше такива различия — огромни различия, поне в съзнанието на самите джуджета, макар и едва забележими за предубеденото око на страничния наблюдател. Все пак бе достатъчно странно — нещо, което нито елфите, нито джуджетата биха признали, — че хълмистите джуджета бяха напуснали древния Торбардин поради същата причина, поради която елфите от Квалинести бяха напуснали родината си Силванести.
В Торбардин животът следваше неизменни, строго установени правила. Всеки знаеше своето място в собствения си клан. Смесените бракове бяха нещо нечувано, а лоялността към клана бе невидимата връзка, която определяше жизнения път на всяко джудже. Контактите с външния свят бяха нежелателни, а за особено ужасяващо наказание се смяташе да бъдеш прокуден в изгнание; дори екзекуцията беше далеч по-милостива форма на превъзпитание. Представата на джуджетата за идеален живот бе да се родиш, израснеш и умреш, без да ти се налага дори да си подадеш носа извън портите на Торбардин.
За нещастие сега — или поне в миналото — това бе просто една неизпълнима мечта. Принудени да водят непрестанни войни, за да отбраняват земите си, джуджетата често влизаха в досег с външния свят. А ако нямаше война, винаги се намираха такива, които да платят добре за уменията им в строителството. Красивият Палантас, например, бе издигнат благодарение на усилията на истинска армия от вещи в занаята джуджета. Същото важеше и за много други градове на Крин. Ето как постепенно се бе обособила прослойка от често пътуващи, свободолюбиви и независими джуджета, които си позволяваха да говорят за смесени бракове и безсрамна търговия с хора и елфи. Тези смутители на вековния ред всъщност дори повдигаха въпроса за живот на открито. И — най-отвратителното от всичко — изразяваха на висок глас предположението си, че в живота може да съществуват и други радости, освен безрезервното обожание на камъка.
Това, разбира се, бе смятано от най-праволинейните представители на Торбардин за директна заплаха срещу обществото на джуджетата. И разривът не закъсня. Независимите бяха принудени да напуснат дома на предците си и да потърсят нов. Не всичко бе станало по напълно мирен начин; бяха се разменили не едно и две сурови обвинения, бяха подхванати кръвни вражди, продължили с векове. Заселилите се сред хълмовете — макар и да не бяха търсили точно такъв начин на живот — поне можеха да се радват на жадуваната свобода. Женеха се за когото си поискат, пътуваха където и когато желаеха и безнаказано печелеха свои собствени пари. Онези, които бяха предпочели да останат пък, се организираха дори още по-строго, ако това изобщо бе възможно.
Двете джуджета, застанали лице в лице в този момент, мислеха за изминатия път и вероятно в съзнанието им се прокрадваше разбирането, че е настъпил исторически миг — двете страни на един и същи конфликт за пръв път от стотици години се срещаха съзнателно и възможно най-миролюбиво.
Регър Огнената Наковалня бе по-възрастният от двамата, висш представител на силния клан на хълмистите джуджета. Въпреки че сигурно отдавна бе наближило две хилядния ден от дадения му Дар на Живота, старото джудже бе все така силно и изпълнено с енергия. Произлизаше от клан с дълга история. Същото обаче не можеше да се каже за синовете му, чиято майка бе умряла от слабо сърце. Болестта се бе предала и на тях, а Регър бе доживял да погребе най-големия, като напоследък с безпокойство забелязваше и в другото си момче — млад седемдесет и пет годишен мъж, който току-що се бе оженил, същите симптоми на ранна смърт.
Облечен в животински кожи, наглед също толкова изостанал (може би по-чист), колкото дюлъра, Регър стоеше стъпил здраво, втренчен в Дънкан изпод вежди, които бяха толкова гъсти, че много джуджета си задаваха въпроса как не му пречеха да вижда. Косата му бе стоманеносива, поддържана по маниера на хълмистите джуджета: сплетена, добре почистена и затъкната в колана. Представляваше наистина завладяваща гледка, още повече, че бе заобиколен от представителите на клана си, облечени по сходен начин.
Крал Дънкан отвърна на втренчения взор на Регър с добре отработено безочие. Тези особени състезания по взиране бяха типични за традициите на джуджетата и можеха да продължат неопределено дълго време. Бяха известни случаи, при които двете страни се взирали толкова дълго една в друга, че краят бил слаган от припадъци от изтощение и обезводняване. Те можеха да бъдат прекъснати единствено от независима страна. Дънкан мрачно поглади собствената си копринена брада и лекичко изсумтя с презрение. Регър почервеня от гняв.