— Ослепила си го! Паладине... ослепила си него? — избухна в смях Рейстлин. — Звукът отекна в помещението и накара жената да се свие от страх.
Магьосникът се задави от собствения си смях и започна да кашля мъчително, като се бореше за глътка въздух.
Кризания безпомощно изчака пристъпът да отмине, додето магът отново легна успокоено по гръб.
— Продължавай — прошепна раздразнено той.
— Чувах го да крещи, но не виждах нищо. С помощта на медальона разпръснах сенките и го открих, но веднага... разбрах, че е ослепен. Открих и теб. Беше изгубил съзнание. Не успяхме да те събудим. Карамон ме накара да му опиша къде се намираме, след което видях — тя потрепери, — видях тези... тези ужасни...
— Продължавай — настоя Рейстлин. Жената пое дълбоко дъх.
— После светлината от медальона започна да отслабва...
Той кимна.
—... и тези... неща се приближиха до нас. Повиках те, като използвах името Фистандантилус. За момент това ги накара да спрат. Тогава — сега вече напълно бе превъзмогнала страха си и в гласа ѝ се долавяше гняв — брат ти ме сграбчи ме хвърли на пода, като не преставаше да крещи да им позволя да те видят такъв, какъвто си в техния мрак! Когато светлината на Паладин престана да те огрява, създанията... — Тя скри лице в шепи, разтърсена от отекващия спомен за ужасения писък на магьосника.
— Брат ми е казал това? — поинтересува се меко Рейстлин след минутка размисъл.
Кризания отмести ръце, объркана от смесицата на възхищение и изумление в гласа му.
— Да — отвърна студено. — Защо?
— Просто е спасил живота на всички ни — отбеляза язвително Рейстлин. — Колкото и да е странно, този път на дангалака му е хрумнала блестяща идея.
Страховитият му смях за пореден път прерасна в безсилна кашлица. Кризания понечи да му помогне, но замръзна, възпряна от яростния поглед, който той ѝ хвърли, независимо от ужасната болка, която очевидно изпитваше. Сетне магьосникът се наведе настрана и повърна.
Когато отново легна по гръб, на устните му бе разцъфнала кръв, а ръцете му потрепваха конвулсивно. Дишаше плитко и учестено. От време на време тялото му се разтърсваше от спазматично кашляне.
Жената се взираше безпомощно в него:
— Веднъж ми каза, че боговете не могат да излекуват подобно страдание. Но ти умираш, Рейстлин! Няма ли поне нещо, което да направя за теб? — попита го внимателно, без да смее да го докосне.
Той кимна, ала в продължение на минута не успяваше да проговори или да помръдне. Най-накрая с очевидно усилие вигна ръка от студения под и ѝ даде знак да се приближи. Кризания се наведе. Пръстите му се плъзнаха по бузата ѝ. Усещаше горещия му дъх.
— Вода! — процеди Рейстлин. Даде си сметка, че го е разбрала единствено по помръдването на окървавените устни. — Една магическа отвара може... да ме спаси. —
Ръката му безсилно посегна към единия от джобовете на робата. — И... и топлина, огън!... Вече... нямам... силата да...
Тя кимна, за да му покаже, че го е разбрала.
— Карамон? — оформиха устните му.
— Тези... тези неща го нападнаха — каза жената и погледна към неподвижното тяло на война. — Не съм сигурна дали е още жив.
— Нуждаем се от него! Трябва... да... го излекуваш! — магьосникът не успя да продължи. Сега просто лежеше задъхано. Очите му се затвориха.
Кризания преглътна и се разтрепери по-силно:
— Си-сигурен ли си? — поколеба се тя. — Той се опита да те убие...
Рейстлин се усмихна и поклати глава. Качулката на черната му роба прошумоля нежно при това движение. Той отвори очи и се вгледа в нея. Стори ѝ се, че може да надникне някъде много дълбоко в кафявата им бездна. Сега огънят в мага гореше съвсем слабо и това придаваше особена топлина на взора му, топлина, съвсем различна от яростния огън, който дотогава бе виждала да гори там.
— Кризания — произнесе Рейстлин като въздишка. — Сега... ще изгубя съзнание... Ще бъдеш... съвсем сама... на това.., мрачно място... Брат ми... може... да ти помогне... Топлина... — Очите му отново се склопиха, ала ръцете му затегнаха хватката си, сякаш със сетни усилия се стараеше да се задържи в реалността. Магьосникът положи чудовищно усилие да я погледне. — Не напускай тази стая! — изговори и зениците му се обърнаха.
"Ще бъдеш съвсем сама!" Кризания се огледа ужасено, задушена от страх. Вода! Топлина! Как щеше да се справи? В тази стая на злото!
— Рейстлин! — извика умолително, като сграбчи крехката му десница и притисна буза в нея. — Рейстлин, моля те, не ме оставяй! — прошепна, потръпвайки от студения допир на плътта му. — Не мога да го направя! Нямам силата! Не мога да създам вода от прахта!
Очите на Рейстлин се отвориха. Бяха почти толкова мрачни, колкото и мястото, на което бяха попаднали. Пръстът му бавно се протегна и отново прокара линия надолу по бузата ѝ. После ръката му се отпусна настрани за последно.
Кризания несъзнателно посегна към бузата си, зачудена какво ли е искал да каже. Със сигурност не бе опитал да я погали. Поне това можеше да каже убедено, съдейки по настоятелния поглед в очите му. Но тогава какво? Кожата ѝ гореше от докосването му... спомените започваха да се завръщат...
И ето, че разбра.
"Немога да създам вода от прахта..."
— Сълзите ми! — произнесе тихо.