Шестимата представители на клановете стоически стояха в креслата си, подготвени за дълго чакане. За всеобщо раздразнение дюлърът продължи да си подхвърля ножа. Ситуацията изглеждаше като една от онези, при които Торбардин се сгромолясва от старост над главите им преди някой да е проговорил. Най-сетне Карас въздъхна примирено и пристъпи в пространството между Регър и Дънкан. По този начин мислената линия на погледите им се наруши и всяка от страните можеше да сведе очи без да загуби достойнство.
Карас се поклони на краля, след което повтори поклона си по посока на хълмистото джудже. Чак след това войнът се оттегли. Двамата представители вече можеха да започнат разговора на равни начала, макар несъмнено всеки от тях да имаше собствена представа за това колко равни бяха помежду си.
— Осигурих ти публика, Регър Огнената Наковалня — обади се пръв Дънкан с любезност, която между джуджетата никога не продължаваше особено дълго. — Готови сме да чуем кое води нашите роднини обратно към кралството, което напуснаха толкова отдавна.
— Добър ден бе онзи, в който отърсихме прахта на прогнилата гробница от краката си — изръмжа Регър. — За да живеем под небето като честни мъже, вместо да лазим под камъните като влечуги.
Хълмистото джудже поглади сплетената си брада, Дънкан също. Двамата се измериха преценяващо. Придружителите на Регър заклатиха глави, уверени, че техният водач се е справил добре при първия сблъсък с думи.
— Защо честни мъже като вас биха се върнали обратно в прогнилата гробница, както наричаш владенията на дедите си? Дали пък между временно не сте се превърнали в осквернители на гробове? — изстреля Дънкан, като се облегна доволно назад.
Беше ред на шестте джуджета зад гърба да се размърдат, доволни от отбелязаната точка.
Регър пламна:
—Нима мъжът, който отива да получи обратно откраднатото от него, е крадец? — попита настоятелно.
— За съжаление не мога да открия смисъл във въпроса ти — парира с лекота кралят на Торбардин. — Трудно ми е да повярвам, че притежавате нещо, което някой би искал да открадне. Говори се, че дори кендерите избягват да навлизат в земите ви.
Планинските джуджета се хванаха за стомасите и се затресоха от смях, докато хълмистите им събратя буквално излизаха от кожите си от ярост. Обидата беше кръвна. Карас въздъхна.
— Ще ви кажа нещо за кражбата! — изръмжа Регър, чиято брада трепереше от гняв. — Договори, ето какво крадете от нас! Подбивате цените и работите на загуба, само за да ни вземете хляба от устата! Нападате селата ни! Крадете житото и добитъка ни! Чухме историите за богатствата, които сте натрупали и сме тук, за да поискаме онова, което е наше. Ни повече, ни по-малко!
— Лъжи! — изрева Дънкан и скочи на крака. — От начало до край! Онова, което сме струпали под планините, е наше! Изработили сме си го с честен труд и пот на челата! А ето ви и вас, идвате като някакви разглезени деца с празни стомаси и се оплаквате, че сме ви взели нещо, без да си признавате, че когато е трябвало да работите, сте пирували! — Той направи обиден знак. — Та вие дори приличате на просяци!
— Просяци? — ревна на свой ред Регър с потъмняло лице. — В името на брадата на Реоркс, не! Дори и да умирах от глад, пак нямаше да приема от теб и коричка хляб! Ще отречеш ли, че се подготвяте за война под носа ни! Ще отречете ли, че настроихте елфите срещу нас и така провалихте търговията ни с тях! Просяци! В името на Реоркс и ковачницата му, и чука му, ще се върнем тук, но като завоеватели! Ще се вземем онова, което ни се пада по право и ще ви научим на малко уважение!
— Е, добре, какво чакате? Подсмърчащи пъзльовци! — изсумтя Дънкан. — Криете се зад полите на един черноризец и бляскавите щитове на хората и безмерната им алчност! Бъди сигурен, че преди кракът ти да стъпи тук, ще ви намушкат в гърба и ще оберат труповете ви!
— Кой ми говори за обиране на трупове! — подигра се Регър. — Та вие обирате нашите от години!
Шестимата капитани скочиха на крака. В същото време ескортът на хълмистото джудже се бе наежил, готов за отговор. Над всичко се разнесе пронизителния, смразяващ кръвта кикот на дюлъра, а Хайгъг вече се привеждаше в ъгъла си с широко отворена уста.
Ако Карас не се бе втурнал между двете наежени страни, войната може би щеше да започне още там и в същия момент. Високото джудже ги разблъска и ги принуди да отстъпят. И макар вече да не съществуваше непосредствена опасност от кръвопролитие, спорещите продължаваха да си подхвърлят обиди и подигравателни забележки. След няколко по-остри погледа от страна на Карас джуджетата най-сетне потънаха в мрачно, навъсено мълчание.