Той заговори сърдито:
— Преди много време се помолих на бог да ми даде сили, за да се боря срещу несправедливостите и злото, които шестват по света. Реоркс отвърна на молитвите ми, като ми позволи да използвам наковалнята му. На същата тази наковалня аз направих своя чук. Оттогава този чук блести на всяко бойно поле, където си е заслужавало да защитавам родината и народа си. Да не би днес, ти, моят крал, да изискваш от мен да обърна оръжие срещу роднините си? А вие, моите роднини, ще заплашите ли мен и родината ми с война? Натам ли водят думите ви — искате да ме принудите да използвам този чук срещу собствената си кръв?
Никой не искаше да отговори. И двете страни се наблюдаваха заплашително изпод вежди, макар да изглеждаха позасрамени от сърцатата реч на Карас. Имаше само двамина от тях, които я изслушаха, без да помръднат. И двамата бяха възрастни, и двамата много отдавна бяха изгубили илюзиите си за света и знаеха, че зейналата празнина вече не може да бъде запълнена с думи. Все пак някой трябваше да направи необходимия жест:
— Ето моето предложение, Дънкан, кралю на Торбардин — произнесе Регър, като дишаше тежко. — Изтегли хората си от укреплението. Позволете на нас и на нашите съюзници да навлезем в Пакс Таркас и обкръжаващите го земи. Дайте ни половината от съкровищата под планината — половината, която ни се пада по право — и позволете на онези от нас, които биха желали, да потърсят убежище в планината пред злото, което напира насам. Убедете елфите да вдигнат търговските възбрани и разделете каменоделските договори по равно и за двете страни... В замяна ще облагородим нивите около Торбардин и ще ви продадем реколтата си на по-ниски цени, отколкото би ви струвало да я отгледате под земята. Също така ще ви помогнем да защитите границите си и самата планина, ако възникне такава необходимост.
Карас погледна умолително своя владетел. В очите му се четеше молба да обмисли или поне да се спазари за поставените условия. Ала Дънкан вече бе отишъл твърде далече в гнева си:
— Вън! — изръмжа той. — Върнете се при вашия черноризец! Върнете се при вашите приятели, хората! Да видим тогава дали магьосникът ви е достатъчно могъщ, та да издуха стените на крепостта или да изкорени планината ни! Да видим колко дълго ще ви останат верни хората, щом северният вятър задуха покрай лагерните огньове и по снега закапе алена кръв!
Регър хвърли последен поглед на Дънкан. В очите му се таеше такава враждебност и толкова силна омраза, че ако можеше, вероятно би съборил краля по гръб. Сетне хълмистото джудже се завъртя на пети и даде знак на придружителите си да го последват. Групата им бързо прекоси Залата на тановете, за да се насочи към портите на Пакс Таркас.
Разказите за случилото се щяха да се разпространят бързо. По времето, когато хълмистите джуджета се бяха подготвили да отпътуват, бойниците на укреплението вече бяха претъпкани от техните планински събратя, които крещяха и дюдюкаха подигравки към тях. Регър и ескорта му препуснаха диво, без да си дадат труд дори да ги погледнат.
В същия момент Карас бе останал съвсем сам със своя крал в Залата на тановете (и напълно забравения Хайгъг). Шестимата свидетели бяха побързали да се завърнат при клановете си и да докладват за събитията. Още същата вечер навред из Торбардин бъчвите с пиво или силна джуджешка ракия, щяха да се пробият, за да сложат начало на празненствата. Вече се чуваше как из каменните зали на крепостта, символ на мира, отекват първите песни и груби смехове.
— Защо поне не опитахте да се пазарите, благородни? — попита тъжно Карас.
Дънкан, чийто гняв очевидно бе напълно отшумял, погледна високото джудже и поклати глава. Беше в пълното си право да откаже да отговори на толкова фамилиарен въпрос. И наистина, никой освен Карас дори не би си помислил да поставя под съмнение решенията, които взимаше.
— Карас — той постави нежно ръка на рамото на приятеля си. — Кажи ми само едно: има ли скрити съкровища под планините? Ограбвали ли сме нашите роднини? Въобще нападали ли сме техните земи или земите на хората, щом стана дума за това? Има ли нещо вярно в обвиненията им?
— Не — отвърна твърдо Карас, като го погледна в очите. Дънкан въздъхна:
— Сам видя колко оскъдна беше реколтата тази година. И знаеш, че с малкото пари в хазната възнамеряваме някак да изкараме идващата зима.
— Защо не им го казахте? — настоя високото джудже. — Защо не им разкрихте истината? Та те са наши роднини, щяха да ви разберат!
Кралят се усмихна тъжно и уморено.
— Така е, те не са чудовища. Но за съжаление са започнали да разсъждават като деца. — Той вдигна рамене. — Е, можем да им кажем истината, дори да им позволим да се уверят в нея със собствените си очи. Но пак няма да ни повярват. Няма да повярват нито на нас, нито на онова, което видят. Защо ли? Защото искат да вярват в противното!