Карас се намръщи, ала Дънкан продължи търпеливо:
— Те се нуждаят от вярата си, стари друже. По-лошо, налага им се да вярват, защото това е единствената им надежда за оцеляване. Нямат нищо, нищо друго, освен надеждата. Ето защо са готови дори да се сражават заради нея. Разбирам ги много добре... — очите на краля се замъглиха и Карас с изумление осъзна, че всичко е било преструвка, че гневът му е бил просто фасада на истинските чувства.
— Сега вече ще могат да се върнат при своите гладни жени и деца и да кажат: "Ще се бием срещу потисниците! А когато победим, стомасите ви отново ще бъдат пълни." Това ще им помогне поне за миг да забравят нещастието.
Лицето на Карас се бе изкривило от вътрешни терзания:
— Нужно ли е да се стига толкова далеч? Можем да споделим с тях онова, което...
— Приятелю — прекъсна го меко Дънкан. — В името на бойния чук на Реоркс, кълна ти се, че ако склоня на исканията им, всички ще измрем. Цялата ни раса просто ще престане да съществува.
Високото джудже се втренчи в него.
— Толкова ли е зле? — попита той. Кралят кимна.
— Точно така. Досега знаеха само малцина. Водачите на клановете, а сега и ти. И те заклевам да запазиш мълчание. Реколтата се оказа пълен провал. Хазната е почти изпразнена, а сега ще трябва да помислим и как да плащаме за войната, която се задава. През зимата ще бъдем принудени да въведем порциони дори за собствените си хора. Изчислихме, че с онова, което имаме, едва ще изкараме до пролетта. А ако добавим още стотици гладни гърла... — той поклати глава.
Карас просто стоеше, потънал в размисъл. Сетне вдигна глава. В потъмнелите му очи имаше странен блясък:
— Ако това е вярно, нека да бъде така. По-добре да измрем от глад, отколкото да се избиваме един друг! — каза непреклонно.
— Благородни думи, приятелю — съгласи се Дънкан. През цялата зала вече отекваше тътенът на барабани и бойни напеви, по-стари от стените на Пакс Таркас, по-стари дори от костите на света. — И все пак не можеш да ядеш благородството си, Карас. Не можеш нито да го пиеш, нито да увиеш краката си в него или да го гориш в огнището си и да го даваш на изгладнелите деца.
— А какво тогава очаква онези деца, чийто баща ще замине и никога повече няма да се върне? — попита твърдо високото джудже.
Едната вежда на краля се повдигна учудено.
— Какво ли? Ще плачат в продължение на месец — отвърна простичко. — А после ще изядат неговия порцион. И баща им няма да има нищо против.
С тези думи той остави Карас и напусна залата, за да нагледа още веднъж положението на бойниците.
Докато Дънкан се съвещаваше с Карас в Залата на тановете, Регър Огнената Наковалня и неговите придружители вече се отдалечаваха от крепостта Пакс Таркас, яхнали рунтавите си понита. Виковете и подигравките все още звучаха в ушите им.
Старото джудже не продума в продължение на часове, додето двете огромни кули най-сетне се скриха зад гърба им. Когато се озоваха на някакъв кръстопът, Регър дръпна юздите на кончето си и се обърна към най-младия от ескорта с мрачен, безизразен глас:
— Дарън Железният Юмрук, оттук ще продължиш сам. На север — възрастното джудже извади окъсана кожена кесия. Извади от нея последната си златна монета. В продължение на няколко безкрайни мига той се взира в нея, след което я пусна в дланта на младежа: — Ето. Използвай я, за да прекосиш Новото море. Намери този Фистандантилус и му кажи... кажи му... — Той замълча, осъзнал грандиозността на постъпката си. Нямаше друг избор. — Кажи му, че когато се добере дотук, ще го очаква армия, готова да се сражава в негово име.
Армията на Фистандантилус.
Глава 2
Нощта над земите на Соламния бе мрачна и студена. Звездите блещукаха изцъклено върху тъмното небе. Съзвездията Платинен дракон Паладин, Такхизис Царицата на Мрака, продължаваха безкрайния си цикъл около Везните на Гилиан. Щяха да изминат поне двеста години, преди боговете и хората да решат по-нататъшната съдба на света, за да могат тези съзвездия да изчезнат от мястото си на небето.
Засега всички се наблюдаваха внимателно.
Ако някой от боговете си дадеше труд да погледне надолу, вероятно щеше да бъде изумен от смешните опити на човечеството да имитира божественото им великолепие. В равнините на Соламния, близо до предпланинския крепостен град Гарнет, обширните пасбища бяха осеяни с хиляди огньове, осветяващи земята така, както звездите огряваха небето.