Пламъците се отразяваха в щитове и излъскани до блясък нагръдници, танцуваха по остриетата на мечове и върховете на копия. Огньовете осветяваха с топлината си лица, изпълнени с надежда и новооткрита гордост и горяха в мрачните очи на мъжете, жените и безгрижно играещите деца, които следваха армията по пътя ѝ на юг.
Около същите тези огньове бяха насядали хора, залисани в разговори, смехове, хранене и работа над оръжията си. Нощният въздух бе изпълнен с шеги, клетви и опашати истории. Тук-там се разнасяха стенания, докато войните разкършваха рамене, изтръпнали от непривичните упражнения през деня. Ръцете, навикнали да държат мотика — загрубели и твърди като челик, сега бяха покрити с мехури от дръжката на копието или меча, нещо което се приемаше с добронамерено вдигане на рамене. Най-малката награда за тези хора бе, че можеха доволно да наблюдават игрите на децата си около огъня — ако не с напълнени стомаси, то поне без да са гладни. Сега тези мъже можеха да погледнат жените си с гордост и за пръв път от години, всички чувстваха, че имат някаква цел, някакъв смисъл в живота.
Немалко осъзнаваха, че целта вероятно бе равносилна на смърт, ала това с нищо не можеше да промени намерението им да останат докрай с армията.
"В края на краищата — каза си Гарик, докато другият постови идваше да го смени, — смъртта ще застигне всички ни, рано или късно. По-добре е за един мъж да я срещне под слънцето, с меч в ръка, наместо да я очаква със свито сърце в нощта или да се бои, че ще го навести под образа на болест или недохранване."
Младежът побърза да се върне при огъня и да се наметне с одеяло, след което без да се бави изгълта купа топла заешка яхния.
Когато се нахрани, той стана и пое през лагера, като отклоняваше с дружеско махване не една и две покани да се присъедини към компанията на приятелите си. Малцина отдаваха някакво значение на отминаването му, тъй като не само той бе решил да се скрие сред топлите сенки, изпълнени със сладки въздишки, тихо произнесени думи и весел смях.
Независимо, че доста жени в лагера с радост биха прекарали нощта в компанията на младия благородник, Гарик имаше среща. Макар и не точно любовна. Съвсем скоро той се отдалечи доста от палатките и озовал се непосредствено до голям валчест камък на едно усамотено място, се загърна по-добре в наметалото си, седна на земята и зачака.
Не му се наложи да чака дълго.
— Гарик? — обади се един колеблив глас.
— Майкъл! — възкликна благородникът и се изправи. Двамата си стиснаха ръце, след което, обхванати от чувства, се прегърнаха.
— Не можах да повярвам на очите си, когато днес те видях да влизаш в лагера, братовчеде — продължи Гарик, уловил ръката на другия младеж, сякаш се страхуваше, че нещо в този момент може да ги раздели.
— Нито пък аз — отвърна новодошлият, без да може да овладее емоциите в одрезгавелия си от лека настинка глас. Той се закашля и седна на камъка, последван от Гарик.
В продължение на няколко минути двамата младежи помълчаха, като се стараеха да възвърнат суровите изражения на лицата си и да се престорят на обръгнали на всичко войни.
— Сметнах те за призрак — рече най-сетне Майкъл с изкуствен смях. — Чухме, че си мъртъв. — Гласът му отново му изневери и той пак се закашля. — Проклета влага — измърмори. — Човек лесно се разболява.
— Спасих се — отвърна тихо Гарик. — Ала баща ми, майка ми и сестра ми нямаха този късмет.
— Ан? — изтръгна се мъчителен въпрос от Майкъл.
— Отиде си бързо — продължи младият благородник. — Както и майка ми. Баща ми се беше погрижил, преди тълпата да ги е достигнала. Били са толкова вбесени, че бяха поругали тялото му...
Силите му изневериха. Майкъл сложи ръка на рамото му:
— Баща ти беше благородник и по наследство, и по сърце. Умрял е като истински рицар, защитавал е дома и семейството си. Такава смърт е за предпочитане пред онази, която сполетя мнозина други — добави мрачно приятелят му. Гарик го изгледа проницателно. — Но какво се е случило с теб? Как успя да се изплъзнеш от тълпата? И къде беше през последната една година?
— Не им се изплъзнах — отговори с горчивина благородникът. — Пристигнах, когато всичко вече бе приключило. Не е от значение откъде се връщах — младежът се изчерви. — Просто трябваше да съм с тях, когато нещастието се случи. Трябваше да умра заедно със семейството си!
— Сигурен съм, че баща ти едва ли би искал да стане така — поклати глава Майкъл. — Трябвало е да оцелееш, за да запазиш името му.
Гарик се намръщи. В очите му се появи мрачен проблясък:
— Може би. Но оттогава не съм бил с жена. — Той разтърси глава. — Не можех да сторя нищо друго, освен да опожаря замъка... — Майкъл учудено вдигна вежди, ала младежът продължи, сякаш не го чуваше: —... за да не може тълпата да се добере и до него. Сега пепелта на семейството ми почива сред почернелите стени на дома, който е построил моят пра-прадядо. После препуснах и яздих безцелно в продължение на седмици. Най-сетне случаят ме събра с група мъже, много от които в същото положе-