ние като мен — прокудени от дома по силата на различни обстоятелства... Не ми задаваха въпроси и това ме устройваше. Интересуваше ги само, че мога да въртя меча. Реших да се присъединя към тях.
— Бандити? — попита Майкъл, като се стараеше да прикрие ужасената нотка във въпроса си.
Очевидно не бе успял. Очите на Гарик потъмняха още повече:
— Да, бандити — отвърна хладно той. — Шокиран ли си? Че един Соламнийски рицар се е самозабравил дотам, че да пренебрегне Кодекса на честта, че е станал бандит? Ще те попитам нещо, Майкъл: къде беше този Кодекс, когато убиха баща ми, твоят чичо? Къде е останала поне мъничко чест сред тази опустошена страна?
— Вероятно никъде — съгласи хе твърдо братовчед му. — Или само в сърцата ни.
Гарик потъна в мълчание. Сетне тялото му внезапно се разтърси от дълбоки ридания. Ръката на Майкъл стисна още по-здраво рамото му. После младежът внезапно положи усилия да се овладее и въздъхна дълбоко и скръбно:
— Не бях плакал, откакто ги открих — изрече с приглушен глас. — И да, братовчеде, прав си. Живеех сред отрепки и може би никога нямаше да изпълзя от вонящата яма на този живот, ако не се бе появил генералът...
— Онзи Карамон? Гарик кимна.
— Причакахме го, него и неговите спътници, в една ранна вечер. Тогава очите ми най-после се отвориха. Преди това бях обирал пътници, без да се замислям много за действията си. Понякога дори ми доставяше удоволствие да си казвам, че вдигам меча си над кучетата, които бяха посегнали на баща ми. Ала заедно с генерала пътуваха онази жена и чародеецът. Магьосникът беше болен. Когато го ударих, рухна като кукла. А жената — знаех много добре какво ще я сполети и само мисълта за това ме накара да се почувствам зле. Но страхът от водача ни беше по-голям — казваше се Стоманения Пръст. Истински звяр. Полувеликан...
Тогава генералът го предизвика на двубой. Същата вечер видях нещо, което отдавна не бях виждал. Истинско благородство. Човек, който рискуваше живота си, за да защити по-слабите. И той победи. — Младежът бе възвърнал поне отчасти хладнокръвието си. Докато продължаваше да говори, очите му блестяха от възхищение: — Вече знаех в какво се е превърнал животът ми. А когато Карамон ни попита дали искаме да пътуваме с тях, с готовност дадох съгласието си заедно с мнозина други. Нямаше значение дали и те щяха да тръгнат — бих го последвал независимо от всичко.
— А сега си част от личната му гвардия? — подхвърли с усмивка Майкъл.
Младият благородник кимна, изчервен от гордост:
— Казах му... казах му, че не съм по-различен от останалите — бях бандит и крадец. Но той само ме погледна така, сякаш виждаше до дъното на душата ми и ми отвърна, че всеки мъж трябва да върви в мрака, преди да види утрото. А когато това стане, най-добре да е готов за него.
— Странно — рече замислено братовчед му. — Какво ли е имал предвид?
— Мисля, че знам — отговори Гарик. Той погледна към голямата палатка на Карамон в средата на лагера. Коприненото знаме на върха ѝ плющеше като черна ивица на фона на звездната нощ и пушеците от огньовете. — Понякога се питам дали и той не върви по своя мрачен път. Често съм го виждал в очите му... — Той отново разтърси глава. После бързо добави: — Знаеш ли, че той и магьосникът са близнаци? — Очите на Майкъл се разшириха. Гарик кимна в знак на потвърждение. — Наистина странна обвързаност. Питам се дали все още има някаква обич помежду им.
— С един черноризец? — изсумтя събеседникът му. — Не ми се вярва! Странно е дори, че магьосникът пътува с армията. Чувал съм, че Черните роби умеят да яздят ветровете и да вдигат мъртъвци от гробовете, когато имат нужда от войска.
— Несъмнено има такива умения — съгласи се Гарик и хвърли бърз поглед към по-малката палатка до тази на Карамон. — Виждал съм го да използва магията си само веднъж, преди да се присъединим към тях, но съм сигурен, че е могъщ. Достатъчно ми е само да го погледна в очите, за да ми се обърне стомахът и кръвта ми да се превърне в чиста вода. Както ти казах обаче, когато за пръв път го срещнахме, той не се чувстваше добре. Нощ след нощ съм го чувал да кашля в палатката си, додето не остане без дъх. Неведнъж съм се питал как е възможно някой да живее с такава болка.
— Днес ми се стори съвсем добре.