— Здравето му се подобри значително. Така или иначе, изглежда полага големи грижи за себе си. Не прави нищо друго, освен по цял ден да чете книгите със заклинания от големите сандъци, които носим с нас. Но и той по свой собствен начин върви по мрачния си път... — Гарик объркано замълча. — Сякаш над него виси тъмен облак, който се сгъстява все повече със спускането ни на юг. Сънува ужасни кошмари. Често го чувам да издава писъци, толкова ужасни, че биха събудили и мъртвец.
Майкъл потрепери. После въздъхна тихо и също се загледа към палатката на Карамон.
— Не мога да кажа, че се присъединих без известни съмнения към армия, водена от черноризец. От всички живи и умрели магьосници, Фистандантилус е известен като най-могъщия. Дори днес, докато яздех насам, все още не бях напълно решен на тази стъпка. После си казах, че поне мога да опитам, докато не разбера със сигурност дали е истина, че армията ви отива на юг, за да помогне на потиснатите хора от Абанасиния в борбата им срещу джуджетата.
Той въздъхна повторно и несъзнателно посегна с ръка към лицето си, сякаш искаше да поглади дълги мустаци, но спря. Беше идеално избръснат. Древните символи на рицарския орден в тези опасни времена лесно можеха да вкарат човека в беля.
— Макар баща ми все още да е жив, Гарик — продължи младежът, — съдбата му бе не по-лека от тази на твоя. Управникът на крепостта Вингард ни даде избор. Можехме да останем в града и да умрем. Или да напуснем. Баща ми с радост би умрял. Аз също. Но трябваше да мислим не само за себе си. Вече не можехме да си позволим предишния лукс. Денят, когато трябваше да опаковаме малкото, което можехме да вземем, бе черен за всички ни. Погрижих се семейството ми да отседне в една запустяла къща в Тройтъл. Надявам се да изкарат някак си поне зимата. Майка ни е силна жена и често върши работата на мъжете, а по-малките ми братя са добри ловци.
— Баща ти? — попита внимателно Гарик, когато Майкъл замълча против волята си.
— В онзи ден сърцето му не издържа — отвърна просто братовчед му. — По цели седмици седи, загледан през прозореца с меч в скута си. Откакто напуснахме семейния дом, не е проговорил никому.
Майкъл стискаше юмруци от безсилие:
— Защо те лъжа, Гарик? Въобще не ме е грижа за потиснатите хора на Абанасиния! Дойдох заради съкровищата! Съкровищата под планините на джуджетата! Заради славата! За да видя отново светлина в очите му! Ако сега успеем, рицарите пак ще могат да вдигнат главите си, без да се срамуват! — Сега и неговите очи се спряха върху малката палатка до тази на генерала. Онази със знака на чародейците, онази, която всички в лагера по възможност най-старателно отбягваха. — Но каква слава ще е тази, ако ни води човек, известен като Мрачния? Старите рицари никога не биха избрали такъв път. Паладин...
— Паладин ни е забравил — отвърна с горчивина Гарик. — Сега трябва да разчитаме само на себе си. Не знам много за черноризците и честно казано дори не ме е грижа за този. Тук съм само заради един — генерала. Ако той ме отведе до богатство и слава, добре. Ако пък не — младежът въздъхна дълбоко. — Тогава най-сетне ще открия търсения покой. Желая същото и на него — добави едва чуто. След няколко секунди се изправи, сякаш за да се отърси от мрачните мисли. Майкъл последва примера му. — Трябва да поспя. Утре ще ставаме рано. Казват, че до една седмица потегляме... Е, братовчеде, какво решаваш? Ще останеш ли?
Майкъл го погледна. Сетне се обърна към палатката на Карамон и разноцветното знаме с изобразена звезда с девет лъча, което се вееше в мразовития въздух над нея. Загледа се и към палатката на магьосника. Чак тогава кимна. Гарик се усмихна широко. Двамата си стиснаха ръцете и тръгнаха към лагера.
— Исках да те питам — обади се шепнешком Майкъл. — Вярно ли е, че този Карамон държи при себе си вещица?
Глава 3
— Къде отиваш? — попита настоятелно Карамон. Застанал на прага на палатката си, той премигна няколко пъти, за да привикнат очите му с полумрака след ярката светлина на есенното слънце.
— Местя се — отвърна Кризания, докато внимателно полагаше бялата си роба на свещенослужител в отворения сандък до леглото.
— Вече сме говорили за това — измърмори тихо той и като хвърли един поглед към стражите отпред, спусна платнището на входа, за да не слушат разговора им.
Палатката на Карамон бе личната му гордост и радост. Беше принадлежала на някакъв богат рицар от Соламния и се бе оказала негово притежание под формата на подарък от двама млади мъже със сурови изражения, които — въпреки че според думите им я бяха "намерили" — се грижеха за нея с такова завидно умение и внимание, че навярно по-скоро биха позволили да им отрежат ръцете, отколкото да позволят да попадне у неправилния човек.