Ушита от материя, чийто произход едва ли някой можеше да установи със сигурност, палатката не пропускаше нито вятър, нито влага. Дъждовната вода просто се плъзгаше надолу по плата ѝ и според Рейстлин ефектът се дължеше на особената смес, с която го бяха импрегнирали. Беше достатъчно голяма и с лекота побираше не само леглото на Карамон, големите сандъци с карти, пари, скъпоценности, дрехи и снаряжение, които бяха взели със себе си от Кулата, но и леглото на Кризания, заедно със собствения ѝ сандък и лични принадлежности. Дори и при това положение трудно можеше да се каже, че вътрешността е претъпкана, независимо от честото присъствие на външни посетители.
Магьосникът бе решил да вземе за себе си същата, но далеч по-малка палатка, издигната непосредствено до тази на Карамон. Независимо от настоятелната покана на война, Рейстлин бе непреклонен и не отстъпил от решението си. Всъщност и двамата знаеха, че така е най-правилно, предвид обтегнатите отношения помежду им и нуждата от усамотение на магьосника. От друга страна, Кризания открито се бе възпротивила на заповедта да остане в жилището на генерала.
Карамон напразно бе опитал да я придума, че така е много по-добре за нея. Историите за "вещицата", странния медальон и чудодейното изцеление на огромния мъж, се разказваха и преразказваха с желание на всеки новодошъл в лагера. Младата жена напускаше рядко палатката, ала когато се налагаше да го стори, често я сподиряха мрачни погледи. Жените забързано грабваха бебетата си и ги притискаха до гърдите, а децата се пръскаха при приближаването ѝ със страх, който бе наполовина подигравателен и не по-малко истински.
— Знам какво ще кажеш сега — сви рамене тя, без да престава да сгъва дрехите си и да ги подрежда в сандъка. — Но не мога да се съглася с теб. Не. — Тя му даде знак да замълчи, забелязала, че се готви да ѝ възрази. — Вече ми омръзнаха историите ти за изгаряния на вещици! Не се съмнявам, че са съвсем достоверни, но до една са се случвали във времена, които са много по-различни от сегашните.
— Къде ще отидеш тогава? — попита Карамон. По лицето му изведнъж плъзна руменина: — В палатката на брат ми?
Ръцете на Кризания престанаха да се движат. Очите ѝ гледаха невиждащо. Лицето ѝ остана съвсем спокойно, но някак побледня още повече. Когато най-сетне отговори, гласът ѝ бе хладен и безизразен като мразовит зимен ден:
— Съществува още една малка палатка като тези. Ще живея там. Ако смяташ за необходимо, можеш да назначиш стража и пред нея.
— Кризания, съжалявам — произнесе с разкаян тон войнът и пристъпи към младата жена. Тя не го погледна. Той нежно улови раменете ѝ и я принуди да се обърне с лице към него. — Не... Не исках да кажа това. Моля те, прости ми. И, да, смятам, че наистина е необходимо да поставя охрана пред новото ти жилище! Само че нямам доверие на никой друг, освен на себе си. Но има нещо друго — дишането му се учести, а ръцете му едва забележимо затегнаха хватката си. — Обичам те. Не приличаш на никоя друга жена, която някога съм познавал. Не зная как се случи. В началото дори не те харесвах. Мислех, че си студена и надменна, и не се интересуваш от нищо друго, освен от религията си. Но когато те видях в лапите на онзи полувеликан, щом видях храбростта ти и си помислих какво... какво могат да ти причинят...
Войнът почувства как тя неволно потрепери, принудена да си припомни кошмарите, които все още я будеха нощем. Кризания объркано се опита да каже нещо, ала той забързано продължи:
— Виждал съм те с брат ми. По някакъв начин това ми напомня за самия мен. Такъв, какъвто бях някога. — Гласът му бе необикновено тъжен. — Виждам как се грижиш за него, толкова нежно и търпеливо.
Младата жена не направи опит да се освободи от ръцете му. Просто стоеше пред него, притиснала сгънатата бяла роба към гърдите си. Ясните ѝ сиви очи гледаха право в неговите.
— Това също е една от причините да искам да се махна оттук, Карамон — каза му тихо. — Отдавна усещам, че напоследък — сега тя най-сетне се изчерви — привързаността ти към мен расте. И макар да те познавам твърде добре, за да се страхувам, че би опитал нещо в разрез с желанието ми, чувствам, че не е правилно да спя под един покрив с теб.
— Кризания! — започна измъчено войнът с разтреперани ръце.
— Онова, което изпитваш към мен, не е любов, Карамон — произнесе нежно тя. — Самотен си. Тика ти липсва. Обичаш нея. Знам го, защото съм виждала очите ти, когато говориш за нея.
Лицето на огромния мъж бе помрачняло при споменаването на името на съпругата му.