— Какво знаеш ти за любовта? — попита внезапно и я освободи, за да се извърне встрани. — Вярно е, обичах Тика. Обичал съм много жени и се обзалагам, че тя също е обичала други мъже. — Карамон изнервено си пое дъх. Говореше лъжи и ясно го осъзнаваше. Но не можеше да се противопостави на нуждата да ги изрича. Само те му помагаха да се пребори с вината, която изпитваше от месеци насам. — Тика е жена като всички останали! — продължи уверено. — И е от плът и кръв, а не се самоиздига на пиедестал от лед!
— Какво знам аз за любовта? — повтори Кризания, забравила за студенината си, готова да се отдаде на внезапно избликналия гняв. — Ще ти кажа какво знам за любовта. Ще...
— Недей! — извика Карамон, който вече напълно бе изгубил контрол над себе си и сега я грабна отново в ръце. — Не казвай, че обичаш Рейстлин! Та той не заслужава любовта ти! Той те използва, също както използваше мен! А когато те употреби докрай, ще те захвърли без каквито и да е угризения!
— Пусни ме! — заповяда му младата жена с пламнали бузи и потъмнели очи.
— Не виждаш ли какво става? — продължи войнът. Той я разтърси. — Да не си сляпа!
— Простете, ако прекъсвам нещо — разнесе се нечий тих глас, — но пристигнаха спешни новини.
Лицето на Кризания внезапно изгуби цвета си също толкова бързо и пламна неудържимо. Карамон сепнато отпусна ръце. Жената мигом отстъпи и едва не се препъна в отворения сандък. Тя се отпусна на колене и скри лице зад дългата си черна коса. Остана коленичила до сандъка, като се преструваше, че подрежда нещо в него с разтреперани ръце.
Войнът намръщено и не по-малко изчервено се обърна, за да се изправи лице в лице със своя брат-близнак.
Рейстлин хладнокръвно отвърна на погледа му с подобните си на бездънни огледала очи. Изражението му бе също толкова безизразно, колкото и тонът, с който бе обявил присъствието си. Ала за миг — само в продължение на един мимолетен миг, Карамон бе съзрял нещо зад тази маска на незаинтересованост: изгаряща ревност, която му подейства почти физически. Моментът бе отлетял, оставяйки след себе си мъчителното съмнение за това дали въобще го е имало.
— Какви новини? — изръмжа войнът и прочисти гърлото си.
— Пристигнаха пратеници от юг — отвърна Рейстлин.
— И? — попита настоятелно Карамон в настъпилата пауза.
Магьосникът отметна качулката си и се приближи, без да сваля очи от тези на брат си. Изведнъж връзката и приликата помежду им станаха съвсем очевидни, а външното му спокойствие като че ли окончателно се разруши:
— Джуджетата от Торбардин се готвят за война! — изсъска той със свит юмрук.
Рейстлин бе изговорил последните думи с толкова зле прикрита ярост, че Карамон премигна от изненада, а Кризания загрижено вдигна глава и се обърна към тях.
Почувствал неудобство, войнът отмести поглед от втренчения взор на своя брат и се обърна към масата, където се престори, че разглежда някакви карти. Той вдигна рамене:
— Какво друго очакваш? В края на краищата, идеята беше твоя. Пък и всички тези приказки за скрити богатства. .. Изобщо не криехме накъде сме тръгнали и какво възнамеряваме да предприемем. В момента призивът да възвърнем отнетото се е превърнал във всенароден зов: "Присъединете се към армията на Фистандантилус и нападнете планините!"
Беше произнесъл първото, което му бе дошло наум, ала ефектът надхвърли и най-смелите му очаквания. Магьосникът сякаш побесня. Опита се да отговори нещо, ала устата му отказа да се подчини. Очите му пламтяха от гняв. Той направи още една крачка към брат си със свит юмрук.
Кризания скочи на крака. Разтревоженият Карамон отстъпи с ръка върху дръжката на меча. Съвсем бавно и с
очевидно усилие на волята, Рейстлин започна да идва на себе си. Той изруга и изхвърча от палатката, а гневът му бе така силен, че стражите отвън потрепериха от ужас, когато ги подмина.
Войнът просто стоеше на мястото си, неспособен да разбере защо магьосникът е реагирал по този начин. Кризания също не помръдваше. Известно време двамата мълчаха, додето виковете отвън не ги изтръгнаха от мислите им. Карамон поклати глава и се упъти към изхода. Вече почти излязъл, той се обърна наполовина, без да поглежда към нея:
— Ако войната наистина е започнала, няма да имам време да се тревожа за теб. Както вече казах, няма да бъдеш в пълна безопасност, ако обитаваш своя собствена палатка. Така че оставаш тук. Естествено, ще ти дам пълна свобода и спокойствие. Имаш честната ми дума.
С това той пристъпи навън и започна да разпитва стражите какво е разбунило духовете.
Изчервена до корените на косите си, Кризания не помръдна още няколко секунди, докато си възвърне самообладанието. Сетне и тя излезе навън. Хвърли един поглед към охраната и веднага разбра, че са чули всяка дума от проведения вътре разговор.