Без да им обръща внимание, тя се огледа и скоро откри изчезващата сред близките дървета черна роба. Върна се забързано, за да вземе наметката си и пое в същата посока.
Отдалечаването ѝ не остана незабелязано от Карамон. И макар да не бе видял, че Рейстлин тръгва натам, накъдето изчезваше и тя, имаше доста добра идея какво всъщност се случва. Понечи да я извика. Независимо, че не можеше да се сети за каквато и да е непосредствена опасност, времената бяха размирни и в боровата гора, покриваща по-голямата част от склоновете на планините Гарнет, вероятно се спотайваха не една или две неизречени заплахи, така че беше най-добре да не поема излишни рискове.
Вече се канеше да изрече високо името ѝ, когато забеляза, че двама от хората му се споглеждат с разбиране. Внезапно в съзнанието му изникна жалката картина на генерал, който вика името на омразна вещица като някакъв болен от любовни копнежи младеж и рязко затвори уста. Пък и в същия момент видя, че към него се приближаваха Гарик, следван от изнурено на вид джудже и висок, смугъл мъж, облечен в украсени с дрънкулки варварски кожи.
Осъзна, че вероятно това бяха пратениците, за които бе споменал брат му. Налагаше се да ги приеме. Погледна още веднъж към смълчаната гора. Кризания вече бе изчезнала. Обзе го някакво особено чувство за надвиснала опасност. Беше толкова силно, че успя да се въздържи да не се хвърли след нея още в същия миг с огромно усилие на волята. Всичките му инстинкти на войн крещяха да постъпи тъкмо по този начин. Чувстваше, че няма логично обяснение за страховете си, но поне знаеше, че са реални, а не измислени.
И все пак не можеше да тръгне да преследва някакво момиче и да остави емисарите да го чакат. Ако постъпеше по този начин, вероятно щеше да изгуби уважението на хората си завинаги. Разбира се, вместо това можеше да изпрати някой друг, но това щеше да го направи глупак в очите им. Ситуацията беше безизходна. Щом желанието ѝ бе такова, сега единствено Паладин можеше да се погрижи за нея. Като скърцаше със зъби от безсилие, Карамон се обърна, за да приветства пратениците и да ги въведе в палатката си.
Ала веднага щом ги бе настанил, веднага щом обмениха формалните безсмислени любезности, които се изискваха за подобни случаи, щом донесоха храната и разляха напитките, той се извини и незабелязано от никой излезе през задния вход...
Стъпки в пясъка, водят ме...
Вдигам очи и виждам ешафода, закачулената фигура с глава върху дръвника, закачулената фигура на палача, наточеното, блестящо под лъчите на пламтящото слънце острие на брадвата му.
Брадвата се спуска, отсечената глава на осъдения се търкаля по дъските на платформата, качулката ѝ се вдига...
— Моята глава! — прошепна трескаво Рейстлин, сплел разтреперани пръсти.
Палачът избухва в смях и също вдига качулката си...
— Моето лице! — произнесе вцепенено, чувствайки как го обливат топли и студени вълни.
Той стисна главата си в ръце. За кой ли път направи опит да прогони злите видения от сънищата си, да надвие нощните кошмари, които не го оставяха дори сутрин, които превръщаха в пепел всеки залък в устата му.
Ала напразно.
— Господарят на миналото и настоящето — сега собственият му смях звучеше горчиво и подигравателно. — Господар на нищото! При цялата тази власт съм в капан. В капан! Следвам неговите стъпки и зная, че всяка отминала секунда вече се е случвала! Виждам непознати лица, а съм сигурен, че съм ги виждал и преди! Чувам ехото на собствените си думи още преди да съм ги изрекъл! Това лице! — Рейстлин притисна ръце към бузите си. — Това лице! Неговото лице! Не моето! Кой съм аз? Собственият си палач!
Гласът му прерасна в писък. Обезумяло заби нокти в кожата си, сякаш лицето му бе маска, която можеше да откъсне направо от костта.
— Спри! Рейстлин, какво правиш? Моля те, престани!
Виковете едва достигаха до съзнанието му. Нечии силни, но внимателни ръце уловиха китките му. Забори се с тях. Сетне лудостта изчезна в мрака, а студените бездънни води на водовъртежа, който го задушаваше, се просмукаха в черните пясъци на пълното изтощение. Отново можеше да вижда, да чува, да възприема околния свят. Усещаше лицето си пламнало. Сведе очи и забеляза кръв по ноктите си.
— Рейстлин!
Беше Кризания. Стоеше над него и държеше ръцете му с изпълнени със загриженост очи.
— Добре съм — каза безизразно той. — Остави ме! Ала въпреки всичко, магьосникът въздъхна и сведе глава, все още ужасен от преживения кошмар.