— Не, не си — настоя тя и се зае нежно да почиства кръвта от дълбоките рани по лицето му. — Моля те, остави на мен — каза, когато той измърмори нещо неразбираемо. — Зная, че няма да ми позволиш да те излекувам, но наблизо има един бистър поток. Ела с мен, пийни малко вода. Някой трябва да се погрижи за теб.
Острите думи бяха на път да излетят от устните му. Той вдигна ръка, за да я отблъсне. Но изведнъж осъзна, че не иска тя да си тръгва. Чувстваше, че когато Кризания е наблизо, сънят се оттегля някъде надълбоко. А след ледените пръсти на смъртта топлината от докосването на човешки ръце бе успокояваща и изпълнена със сигурност.
Така че просто кимна с въздишка.
Пребледняла от тревога, младата жена му помогна да се изправи, като преметна ръката му през раменете си и го поведе към потока. Рейстлин не се възпротиви. Чувстваше съвсем ясно всяко движение на тялото ѝ.
Когато най-сетне се добраха до брега на потока, архимагьосникът се отпусна върху една сгряна от есенното слънце скала, а Кризания потопи края на наметката си във водата и се зае да почиства кървавите бразди по бузите му. Около тях с нежно шумолене се спускаха умиращи есенни листа, падаха в потока и течението ги отнасяше надалеч.
Магьосникът мълчеше. Очите му безсилно наблюдаваха как вятърът безжалостно откъсва листата от дърветата, завърта ги стремглаво във въздуха и ги оставя да паднат сред бързите води на потока, за да бъдат отнесени безследно. Проследил пътя им, той спря поглед върху собственото си размито отражение на повърхността на водата. Видя кървавите следи по бузите си, видя, че очите му вече не приличаха на бездънни огледала, а бяха потъмнели и бяха като очите на човек, обсебен от демони. Видя в тях страх и мисълта за това го накара да се усмихне горчиво.
— Кажи ми — Кризания колебливо постави ръка върху неговата, — кажи ми какво има? Не мога да те разбера. Държиш се странно още откакто напуснахме Кулата. Да не би да е заради случилото се с Портала? Или е заради нещо, което Астинус ти е казал?
Рейстлин не отговори. Дори не я погледна. Лъчите на слънцето го потапяха в топлината си, ала докосването ѝ бе дори още по-приятно. Някъде дълбоко в съзнанието си обаче магьосникът студено преценяваше ситуацията. Да ѝ каже ли? Какво щеше да спечели? И какво би спечелил, ако запазеше мълчание?
"Да... Привлечи я към себе си, обвий се около нея, накарай я да свикне с тъмнината..."
— Известно ми е — отвърна той сякаш колебливо, без да я поглежда, загледан в накъдрената повърхност на потока, — че Порталът се намира в близост до Торбардин, в магическата крепост Заман. Научих го от Астинус... Легендата разказва, че Фистандантилус започнал Войните за прохода на джуджетата, за да може да обяви Торбардин за своя собственост. Астинус го е описал в своите "Хроники" — Рейстлин се усмихна с горчивина. — Описал го е по почти същия начин! Ако обаче четеш внимателно, ако четеш написаното между редовете, както трябваше да постъпя аз, но не го сторих от арогантност, ще откриеш истината!
Пръстите му се свиваха нервно. Кризания го слушаше, забравила за окървавената си наметка, забравила за всичко друго в желанието си да чуе докрай историята му.
— Фистандантилус е дошъл тук, за да направи съвсем същото, което искам да направя и аз\ — Думите излизаха със съскане от устата му и я караха да настръхва от ужас. — Въобще не го е било грижа за Торбардин! Всичко е било просто фасада, хитър ход! Искал е само едно — да се добере до Портала! А джуджетата са стояли на пътя му. Контролирали са прохода, а следователно и всичко около него. Можел е да получи онова, за което бил дошъл, единствено ако възбудел брожение, което да прерасне във война! Ето как историята се повтаря... Трябва да постъпя така, както е постъпил той... Постъпвам така, както е постъпил Той.
Той се загледа измъчено в течението на водата.
— Доколкото съм запозната с "Хрониките" на Астинус — обади се неуверено Кризания, — войната така или иначе е щяла да се разрази. Всичко се е дължало на кръвната вражда между хълмистите и планинските джуджета. Не можеш да обвиняваш себе си за...
Рейстлин поклати нетърпеливо глава:
— Джуджетата не ме интересуват ни най-малко. Да вървят където искат. — Сега той я погледна със студено изражение. — Твърдиш, че си чела написаното от Астинус.
Ако е така, мисли! Кое е предизвикало края на Войните за прохода?
Очите ѝ се замъглиха, докато се опитваше да си припомни съвсем точно. Сетне тя пребледня.