Очите на Рейстлин се отвориха. Бяха почти толкова мрачни, колкото и мястото, на което бяха попаднали. Пръстът му бавно се протегна и отново прокара линия надолу по бузата ѝ. После ръката му се отпусна настрани за последно.
Кризания несъзнателно посегна към бузата си, зачудена какво ли е искал да каже. Със сигурност не бе опитал да я погали. Поне това можеше да каже убедено, съдейки по настоятелния поглед в очите му. Но тогава какво? Кожата ѝ гореше от докосването му... спомените започваха да се завръщат...
И ето, че разбра.
"Немога да създам вода от прахта..."
— Сълзите ми! — произнесе тихо.
Глава 2
Докато седеше съвсем сама в мразовитата стая, коленичила до неподвижното тяло на Рейстлин, загледана към проснатия наблизо Карамон, Кризания внезапно почувства завист и към двамата. Колко по-лесно щеше да бъде, помисли си тя, ако и тя изпаднеше в безсъзнание и позволеше на тъмнината да я обгърне! Злото, обитаващо това място — побягнало от гласа на магьосника — вече започваше да възвръща отнетите си позиции. Чувстваше втренчените в нея погледи, които продължаваха да стоят на разстояние единствено заради светлината от жезъла на Магиус. Дори и в несвяст, собственикът му все така не отделяше ръката си от него.
Жената внимателно освободи дланта на Рейстлин и я остави да легне на гърдите му. После се отпусна на пода с плътно стиснати устни и опита да преглътне напиращите сълзи.
— Сега той зависи изцяло от мен — произнесе сама на себе си, колкото да прогони звука от шепнещите гласове. — Неговата слабост срещу моята сила. Цял живот — продължи тя, като бършеше сълзите си и гледаше блещукащата в светлината на жезъла течност по пръстите си — съм се осланяла на силата в мен. И все пак никога досега не съм била истински силна. — Очите ѝ се насочиха към магьосника. — Ето, че най-после опознах могъществото у този човек. И няма да позволя на никой или нищо да му го отнеме!
— Топлина — каза след миг. Трепереше толкова силно, че едва успяваше да се държи изправена. — Нуждае се от топлина. Всички се нуждаем от нея. — Въздъхна безпомощно. — Но как мога да му я дам! Ако бяхме в замъка Айсуол само молитвите ми щяха да бъдат достатъчни. Паладин щеше да ни се притече на помощ. Само че този мраз не идва от сняг или лед... Да, съвсем различно е. Замръзва духът, а не кръвта. На подобно място, вярата ми може единствено да ме поддържа жива, но не и да ни сгрее!
Кризания огледа неясно осветената стая и погледът ѝ се спря върху сенчестите форми на разкъсаните завеси на прозореца. Бяха ушити от тежка коприна и със сигурност имаше достатъчно плат, с който и тримата да се увият. Искрицата надежда за миг я накара да се оживи, но почти незабавно бе отрезвена от мисълта за разстоянието до завесите. В действителност бяха толкова далеч от нея, че едва ги различаваше извън светлината на жезъла.
— Ще трябва да отида до там — изрече на висок глас. — В сенките! — Сърцето ѝ примираше от ужас, а вярата ѝ за пореден път бе готова да я изостави. — Тогава ще помоля Паладин за помощ.
Очите ѝ се насочиха към помръкналия медальон, захвърлен на пода. Наведе се да го вдигне, но за момент скръбно се поколеба при спомена за това как светлината на украшението бе помръкнала при допира със злото.
Още веднъж си помисли за Лоралон, великия елфически свещенослужител, който бе дошъл да я отведе точно преди Катастрофата. Беше му отказала, с риск за живота си бе избрала да изслуша думите на Главния свещеник — думи, които предизвикаха яростта на боговете. Нима Паладин бе разгневен? Нима в яда си бе изоставил нея така, както според мнозина бе изоставил Крин и бе осъдил Истар на неминуема гибел? Или божествената му ръка просто не можеше да проникне през многобройните пластове на злото, населило прокълнатата Кула?
Объркана и изплашена от мислите си, Кризания вдигна медальона. Блясъкът му бе изчезнал напълно. От него нямаше никаква полза, беше просто парче студена платина. Застанала в средата на помещението, стиснала украшението в ръка и с тракащи зъби, жената пое дълбоко дъх и се насили да направи крачка към прозореца.
— Ако не го сторя — измърмори през изсъхналите си устни, — така или иначе ще умра от студ. Всички ще умрем — добави, като се извърна, за да погледне двамата братя.
Наистина, Рейстлин бе добре увит в черните си одежди, ала тя ясно си спомняше вледенените му ръце. Колкото до Карамон, той все още носеше дрехите си от гладиаторските игри — златна ризница и обикновена набедрена препаска.
Тя вдигна високо брадичка и отправи предизвикателен взор към пълзящия, шепнещ мрак пред себе си. После уверено тръгна напред и напусна защитния кръг, образуван от светлината на жезъла.