— Експлозията — произнесе едва чуто. — Експлозията, изличила Равнините на Дергот. Измрели хиляди, а Фистандантилус...
— Фистандантилус загинал заедно с тях — натърти мрачно магьосникът.
В продължение на няколко дълги секунди Кризания не можеше да направи нищо друго, освен да се взира в него. Накрая явно проумя какво искаше да ѝ каже:
— Не е възможно. — Наметката се изплъзна от пръстите ѝ и тя го сграбчи за раменете. — Та ти не си същата личност! Обстоятелствата са съвсем различни! Не може да бъде иначе! Допускаш грешка!
Рейстлин поклати глава. Той внимателно се освободи от ръцете ѝ и повдигна брадичката ѝ, за да може да я погледне право в очите:
— Не, обстоятелствата не са различни. И не съм допуснал грешка. Просто напредвам във времето, устремен към собствената си гибел.
— Откъде можеш да си сигурен?
— Зная, защото... Още един човек е загинал през онзи ден заедно с Фистандантилус.
— Кой? — попита Кризания, но още преди да е отворила уста, почувства, че върху нея се спуска черният плащ на смразяващ страх, подтискащ и задушаващ като гледката на леко стелещите се есенни листа.
— Един твой стар приятел — усмихна се криво Рейстлин. — Денубис!
— Денубис? — повтори беззвучно младата жена.
— Да — отвърна магьосникът и несъзнателно прокара пръсти по бузата ѝ. — Това научих от Астинус. А ако си спомняш добре, приятелят ти вече беше привлечен от Фистандантилус, макар да не го признаваше дори пред себе си. И имаше своите съмнения спрямо църквата, които доста напомнят за твоите. Можем само да предположим, че през онези последни, ужасяващи дни в Истар Фистандантилус го е придумал да тръгне заедно с него...
— Но на теб не ти се наложи да придумваш мен — прекъсна го твърдо Кризания. — Аз сама избрах да дойда с теб. Решението беше мое!
— Разбира се — отвърна тихо Рейстлин и ръката му се отдръпна.
Въобще не си бе давал сметка, че междувременно е галил нежно кожата ѝ. Изведнъж почувства как кръвта му се раздвижва. Откри, че очите му несъзнателно проследяват извивката на устните ѝ, гладката бяла шия. Внезапно в съзнанието му съвсем ясно проблясна видение, в което брат му я взимаше в обятията си. И си припомни дивото усещане за ревност, което неотдавна бе изпитал.
"Това не бива да се случва! — укори се вътрешно. — Иначе плановете ми ще се объркат напълно..." Той понечи да се изправи, ала Кризания го задържа, взе ръката му и опря буза в нея.
— Не — каза тихо младата жена. Сивите ѝ очи блестяха в кристалната светлина на процеждащите се през листата на дърветата слънчеви лъчи. — Двамата с теб, заедно, ще изменим хода на историята! Ти си по-могъщ от Фистандантилус, а моята вяра е два пъти по-силна от тази на Денубис! Чух молитвите, които Царят-жрец отправи към боговете. И знам къде е грешката му! Паладин ще се вслуша в моя зов и ще откликне на него, както е откликвал и преди. Двамата с теб... заедно... ще променим предначертания край...
Завладяна от страстните си думи, Кризания не откъсваше очи от неговите. Сивото им се бе превърнало в дълбоко синьо, а хладната ѝ кожа бе леко порозовяла. Усещаше учестения ѝ пулс. Долавяше нежността и мекотата на гладката ѝ кожа... и внезапно вече бе на колене до нея. Тя бе в ръцете му. Устата му търсеше нейната, устните му докосваха очите ѝ, шията ѝ. Ароматът ѝ изпълваше ноздрите му, а цялото му тяло бе изгубено в сладката болка на желанието да я притежава.
Младата жена му се отдаде напълно по същия начин, по който се бе отдала и на неговата магия. Рейстлин потъна в мекия килим от нападали листа и я привлече заедно със себе си. Слънчевата светлина в синьото есенно небе го заслепяваше. А самото слънце напичаше тялото му през черната тъкан на робата по също толкова непоносим начин, колкото и изгарящата в душата му болка.
Хладната кожа на Кризания му носеше утеха, устните ѝ бяха като вода за умиращия от жажда странник. Магьосникът се потопи в светлината, затвори очи, позволи си да се изгуби в нея. Ала изведнъж в съзнанието му се появи нечие лице: богиня с тъмна коса и черни очи; ликуваща, тържествуваща, заливаща се от смях...
— Не! — извика Рейстлин. — Не! — отекна викът му още веднъж, докато отчаяно се опитваше да отблъсне Кризания от себе си.
Изправи се разтреперан и замаян.
Слънчевата светлина го ослепяваше. Откри, че не може да си поеме дъх от жегата. Спусна качулката си и застина, опитвайки да дойде на себе си.
— Рейстлин! — Кризания увисна на ръката му.
Гласът ѝ бе изпълнен със страст. Докосването ѝ, макар да обещаваше освобождаване, само изостри болката му. Решимостта му отново започна да се пропуква. Нещо в него бе на път да се разкъса.