Магьосникът яростно издърпа дланта си. Сетне посегна мрачно и стисна в юмрук бялата ѝ дреха. Дръпна я рязко, за да я разкъса, а с другата ръка блъсна полуголата жена в килима от мъртви листа.
— Това ли искаш? — попита с треперещ от гняв глас. — Ако с така. можеш да изчакаш брат ми. Ще се появи съвсем скоро! — Той замълча, като се бореше да си поеме дъх.
Полуразсъблечена, съзряла собственото си отражение в очите му, Кризания прикри голотата си и се вгледа безмълвно в него.
— Заради това ли ме последва дотук? — продължи безмилостно Рейстлин. — Смятах, че имаш по-високи цели! Вярата ти в Паладин, всичките ти самохвалства за силите, които притежаваш... Смяташ ли, че молитвите ти най-сетне са чути? И че съм успял да се поддам на магиите ти за любов?
Последното сякаш попадна право в целта. Кризания трепна, погледът ѝ помътня. Младата жена затвори очи и се сви, разтърсена от ридания. Черната ѝ коса се бе разпиляла върху бялата, гладка кожа на раменете... Така нежна и подканяща...
Рейстлин рязко се обърна и се отправи обратно към лагера, без повече да я погледне. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-спокоен и концентриран ставаше А болката на страстта отшумяваше и отново бе в състояние да разсъждава трезво.
Нещо привлече погледа му — движение, лъч светлина, отразен в излъскана броня. Усмивката му се разтегна в презрителна гримаса. Точно както бе предположил, Карамон я търсеше. Е, нямаше да им пречи. Какво изобщо го интересуваха отношенията им?
Скоро магьосникът се добра до лагера и побърза да влезе обратно в мрачните покои на личната си палатка. Лицето му все още носеше презрителната си гримаса, която постепенно започваше да избледнява под напора на спомена за проявената слабост. Малко му бе останало да се поддаде на омаята на меките устни и гладката кожа. Хвърли се разтреперано в креслото си и скри лице в шепи.
Усмивката му отново се върна след около половин час, когато в палатката шумно нахлу Карамон. Лицето на едрия мъж бе почервеняло, очите му бяха разширени и държеше ръка върху дръжката на меча си.
— Заслужаваш да те убия, тук и сега! — произнесе задавено войнът.
— Този път за какво, братко? — попита раздразнено Рейстлин и продължи да чете книгата със заклинания, която наизустяваше. — Да не би да съм убил още някой твой любимец кендер?
— Много добре знаеш какво! — изрева грозно Карамон. Той се завтече към магьосника и шумно захлопна книгата. Пръстите му мигновено обгоряха при допира с тъмната като нощ подвързия, ала той дори не обърна внимание: — Открих лейди Кризания в гората, разплакана и с разкъсани дрехи. А тези белези по лицето ти...
— Са дело на собствените ми ръце. Не ти ли разказаха какво се случи? — прекъсна го магьосникът.
—Да, но...
— А спомена ли ти, че тя ми се предложи?
— Не вярвам на нито...
— И че аз я отблъснах? — продължи, без да показва каквито и да било признаци на притеснение Рейстлин.
— Ти, арогантно к....
— Сигурен съм, че дори сега тя седи в палатката си и горчиво оплаква съдбата, задето я обичам толкова, че да запазя прехвалената ѝ добродетел. — Рейстлин се изсмя предизвикателно. Смехът му отекна болезнено в ушите на Карамон.
— Не ти вярвам! — каза тихо едрият войн. Той го сграбчи за дрехите и го дръпна към себе си. — Не вярвам и на нея! Би ми казала всичко, за да те защити, мръсен....
— Махни си ръцете от мен, братко — предупреди го безизразно магьосникът.
— По-скоро бих те завлякъл в Бездната!
— Казах, махни си ръцете от мен! — Отнякъде избликна ярка синя светлина и се разнесе сухо пращене.
Карамон изкрещя от болка, почувствал как през тялото му преминава разтърсващо електричество.
— Мисля, че те помолих за нещо. — Магьосникът приглади с ръце робата си и отново седна в креслото.
— В името на боговете, този път ще те убия! — изръмжа през зъби брат му и измъкна разтреперано меча си.
— Така да бъде — отсече Рейстлин, вдигайки поглед от книгата, която отново бе отворил. — И гледай да е по-бързо. Постоянните ти заплахи вече започват да ме отегчават до смърт!
В очите му имаше нещо странно — подкана, желание.
— Давай! — прошепна, вгледан във война. — Опитай да ме убиеш и никога няма да се завърнеш у дома...
— Няма никакво значение! — Изгубен в яростта на ревността си, Карамон пристъпи към него, без да забелязва странното изражение, което все така проблясваше в очите му.
— Какво чакаш? — обади се заповедно Рейстлин. Мечът се издигна заплашително.
— Генерал Карамон! — разнесе се нечий разтревожен глас; чуха се забързани стъпки и гласове на викащи хора. Карамон замръзна. Поколеба се, сякаш заслепен от сълзите в очите си и обхваналата го ярост.