В началото бе опитал да им обясни коя е Кризания и какво свързва двамата, ала както се оказа, за мъжа от равнините и джуджето бе просто невъзможно да вникнат в заплетените им взаимоотношения. Накрая войнът вдигна ръце и набързо им описа онова, което така или иначе щяха да дочуят в лагера: че тя е негова жена и е решила да избяга. Варваринът кимна с разбиране. Жените от неговото племе, бидейки забележително своенравни, нерядко също поставяха на изпитание търпението на своите мъже с подобни постъпки. Той посъветва Карамон когато я хване, да накара да я подстрижат за наказание за проявеното непокорство. От друга страна, джуджето бе твърде изумено. Жените от неговия народ по-скоро биха обръснали брадите си, отколкото да помислят за бягство от съпруг и дом. Все пак то бързо си напомни, че се намира сред хора, а какво друго можеше да се очаква от подобни създания?
Двамата пожелаха на Карамон приятно пътуване и се приготвиха да се насладят на една бъчвичка с първокласно пиво. Чак тогава войнът въздъхна облекчено и побърза да се насочи към палатката си, където Гарик вече бе оседлал за него кон и търпеливо го държеше за юздите.
— Открихме следите ѝ, генерале — доложи той. — Поела е на север по една тясна животинска пътека. Яздила е бързо. — Той поклати глава с възхищение. — Откраднала е първокласно животно, поне това трябва да ѝ се признае. Но не смятам, че ще стигне много далеч.
Карамон се метна на седлото.
— Благодаря ти, Гарик — започна, ала млъкна, забелязал, че водят още един кон. — Какво е това? — изръмжа. — Казах, че тръгвам сам...
— Не и без моята компания, братко — обади се някой от сенките.
Войнът се извърна. Архимагьосникът тъкмо излизаше от входа на палатката си, облечен в пътнически черен плащ и ботуши. Карамон се намръщи, ала Гарик вече помагаше на Рейстлин да се качи на стройния черен жребец, към който магьосникът проявяваше особена слабост. Нямаше как да предизвика спор пред всички присъстващи и брат му го знаеше много добре. Едрият мъж жегнат забеляза развеселения блясък в огледалните му очи, когато магьосникът вдигна глава и го погледна предизвикателно.
— Да тръгваме — измърмори Карамон, като се опитваше да потисне яда си. — Гарик, докато ме няма очаквам от теб да се справиш както можеш с командването. Не смятам, че ще се забавим много. Погрижи се гостите ни да не остават гладни и се разпореди онези земеделци да се залавят за работа. Искам, когато се върна, да видя, че намушкват коремите на сламените плашила, а не своите собствени!
— Слушам, сър — отвърна мрачно Гарик и му отдаде чест по маниера на рицарите.
Това изведнъж отприщи в съзнанието му спомени — за Стурм Блестящото Острие и за дните на младостта му. Дни, в които двамата с брат му бяха пътували заедно с приятели като Танис, Флинт, Стурм... Той поклати глава и се помъчи да прогони мислите за отминалите времена, докато внимателно направляваше коня си по пътя, водещ извън лагера.
Спомените обаче го връхлетяха с нова сила, щом се озоваха на пътеката и, без да иска, хвърли един поглед към брат си. Както обикновено, магьосникът яздеше малко зад него. Макар Рейстлин да не обичаше особено ездата, се справяше добре с нея, както и с всичко, в което виждаше смисъл да се концентрира в дадения момент. Сега бе потънал в мълчание и не го поглеждаше, скрил лице в качулката и изгубен в собствените си мисли. Последното също не бе чак толкова необичайно. Понякога им се бе случвало да пътуват с дни, без да разменят и дума.
И все пак връзката съществуваше. Връзка, основаващата се на кръвта и душата. Войнът откри, че старото усещане за общност отново го завладява, а гневът му постепенно изчезва — той без друго бе насочен към самия него.
Обърна се и каза:
— Съжалявам... за онова преди малко, Рейст. — Двамата отново поеха по ясно забележимите следи на Кризания. — Прав си. Тя наистина ми спомена, че... че е... — Карамон заекна и се изчерви. Размърда се неспокойно. — Че тя... Дявол да го вземе, Рейст! Защо е трябвало да постъп-
Магьосникът вдигна глава.
— Налагаше се — отвърна тихо. — Трябваше по някакъв начин да я накарам да види бездната под краката си. Бездната, която щеше да погълне всички ни!
Карамон изумено се втренчи в него:
— Ти не си човек!
За негово още по-голямо изумление Рейстлин просто въздъхна. За момент острият поглед на брат му сякаш се смекчи и той каза толкова тъжно, че сърцето на война се сви:
— В мен са останали повече човешки качества, отколкото можеш да си представиш, братко.
— Тогава я обичай, човече! — извика Карамон, като накара коня си да се изравни с неговия. — Забрави всички тези глупости за бездни, ями или каквото там се е изпречило на пътя ни. Може ти да си могъщ магьосник, а тя свещенослужител, но под робите си и двамата сте просто същества от плът и кръв! Вземи я в ръцете си и... и...