Ето защо лесно стигна до заключението, че ако насочи коня си нагоре по течението, а по-късно го изведе на някой скалист бряг, следите ѝ ще изчезнат. После просто трябваше да използва някоя от по-малките пътеки и да избягва откритите местности, за да го заблуди напълно. Едрият войн едва ли щеше да си даде труда да потърси някакъв заплетен умисъл, така че се чувстваше в пълна безопасност.
Ако обаче бе предположила, че Рейстлин ще тръгне с брат си, вероятно би имала някакви опасения, тъй като очевидно магьосникът я познаваше далеч по-добре, отколкото тя сама себе си. Само че тази възможност дори не ѝ бе хрумнала. Кризания подкара коня си съвсем бавно, както за да му позволи да почине, така и за да обмисли по-добре собствените си планове.
Преди всичко, в кожените отделения на седлото си носеше карта, открадната от палатката на Карамон. На картата бе отбелязано неголямо селце, сгушено в склоновете на планината. Беше толкова малко, че дори не му бяха дали име — или поне не се бяха постарали да го впишат. Точно това селце бе целта ѝ. В него щеше да постигне две неща едновременно: щеше да измени хода на историята и да докаже — на война, на неговия брат и на себе си, че не е била просто безполезен и дори опасен багаж. Щеше да им покаже колко струва в действителност.
Точно в това село Кризания възнамеряваше да възвърне вярата на хората в древните богове.
Мисълта за това не беше съвсем нова. Винаги бе искала да опита нещо подобно, но все нещо успяваше да я мон[sic!] и Рейстлин изрично ѝ бяха забранили да упражнява под каквато и да било форма магическите си способности докато е в лагера. И двамата с основание се опасяваха за нейната безопасност, тъй като на младини бяха ставали свидетели на не едно и две изгаряния на обвинени в магьосничество жени (самият Рейстлин сам едва не бе станал жертва, но за щастие Стурм и Карамон го бяха спасили тъкмо навреме).
От своя страна Кризания също бе наясно, че никой от мъжете и жените, пътуващи заедно със семействата си не би отдал голямо значение на думите ѝ. Всички те я смятаха за вещица и нищо не можеше да промени мнението им. В ума ѝ от известно време обаче се бе загнездила мисълта, че ако намери някой, който не знае нищичко за нея, ако му разкаже историята си и му предаде посланието, че боговете не са изоставили хората, а хората са изоставили боговете, тогава може би би успяла да възбуди движение и да намери последователи, каквито Златна Луна щеше да открие едва двеста години по-късно.
До този момент идеята си бе оставала просто идея, докато жилещите думи на Рейстлин най-сетне не я бяха подтикнали към действие. Дори в този момент, докато яздеше спокойно през смълчаната гора, потънала в настъпващия здрач на вечерта, все още чуваше обвинителните му думи и виждаше изпълнените му с укор вледеняващи очи.
Не можеше да не признае, че си бе заслужила обвиненията му. Беше пренебрегнала вярата си. Бе опитала да го привлече с очарованието си, вместо посредством личен пример и непоколебима вяра в Паладин. Тя въздъхна и разсеяно прокара пръсти през оплетените си коси. От пълен провал я бяха спасили единствено неговата сила и воля.
Както беше предвидил Рейстлин, възхищението ѝ от способностите на младия архимагьосник бе нараснало още повече. Сега бе решена повече от всичко друго да заслужи отново доверието му и да го накара да я приеме. Понеже — в това не можеше да има съмнение — едва ли точно в този момент магьосникът бе особено впечатлен от онова, което бе сторила. В плановете ѝ влизаше да се завърне в лагера с армия от последователи, с които не само да докаже на Рейстлин, че е възможно да се промени хода на историята като се създадат свещенослужители в свят, където няма такива, но и да разпространи влиянието си сред самата войска на Фистандантилус.
Изгубена в тези мисли, Кризания осъзна, че за пръв път през дългите месеци, откакто бяха попаднали в това време, най-после се чувства на мястото си и е успяла да постигне вътрешен мир. Най-сетне правеше нещо съвсем сама. И не просто следваше пътя на магьосника или пък указанията на Карамон. Духът ѝ отново се възроди. Ако запазеше това темпо, щеше да достигне до селото точно преди мръкване.
Пътеката, която следваше, упорито се изкачваше по склона на планината. Внезапно пътят ѝ превали едно малко възвишение и се заспуска в неголяма долина. Кризания накара коня си да спре, загледана към сгушеното долу селце — крайната цел на пътуването ѝ.
Нещо не беше наред, ала младата жена, несвикнала на продължително пътуване, все още не се бе научила да се доверява на вродения си инстинкт за самосъхранение. Знаеше само, че иска да стигне в селото преди мрак и незабавно да се заеме за работа. Тя оправи юздите на коня и отново се метна на гърба му, след което полека го поведе надолу, стиснала в ръка медальона на Паладин.