— Прав си, братко — промълви, когато отново бе в състояние да проговори.
Стреснат от необичайната проява на слабост от страна на своя брат, Карамон понечи да му помогне, ала се спря навреме — подобна проява на загриженост само щеше да задълбочи упоритите опити на Рейстлин да го унижи. Реши да се престори, че нищо не се е случило и вместо това се зае да приготвя леглото на магьосника, като през цялото време бъбреше, без да въобще да мисли върху онова, което казва:
— Ето така. Ще можеш да починеш. Предполагам, че нищо няма да се случи, ако запалим малък огън, колкото да подгрееш онази твоя отвара срещу кашлицата. Имаме малко месо и някакви зеленчуци, които Гарик ми е приготвил за пътуването — продължаваше да бърбори той. — Ще ги сварим и всичко ще бъде както в старите дни, нали? В името на всички богове! — засмя се. — Дори не знаехме откъде ще профучи следващата стрела, а? И пак се хранехме като крале. Спомняш ли си? Имаше една подправка, която все настояваше да използвам. Обикновено я хвърляше в гърнето, без да те забележа. Как се казваше? — Карамон се загледа в мрачината, сякаш се опитваше да проникне през мъгливите пластове на времето. — Нямам никаква идея, а ти? Използваше я и в заклинанията си. Признавам, че си я биваше и за супа обаче! Но името... беше нещо като рагин, реген? Ха! — някаква мисъл го бе развеселила още повече:—Никога няма да забравя как онзи твой стар учител веднъж ни спипа да готвим с магическите му съставки! Имах чувството, че му се искаше да ни превърне в крастави жаби на секундата!
Той въздъхна ѝ отново се зае да разпалва огъня.
— Знаеш ли, Рейст — обади се след минутка мълчание. — Оттогава съм ял какво ли не и къде ли не. Хранили сме се в дворци и под короните на дърветата на елфите, но нищо не може да се сравнява с онази храна. Иска ми се да можех да я опитам поне още веднъж, за да видя дали ще ми се стори същата. Ще бъде като в старите дни...
Разнесе се съвсем слабо пропгумоляване на роба. Карамон замръзна, осъзнал, че брат му е извърнал глава и го гледа внимателно. Войнът премигна и опита да се съсредоточи върху праханта и огнивото. Въобще не си бе давал сметка, че думите му го правят уязвим, но вече бе твърде късно. Сега не му оставаше нищо друго, освен да очаква със свито сърце укора или горчивата подигравка на Рейстлин.
Прошумоляването се разнесе повторно и Карамон усети, че до ръката му се допира нещо меко — малка кожена кесия.
— Риган — прошепна тихо магьосникът. — Името на подправката е риган.
Глава 5
Кризания разбра, че нещо не е наред едва когато навлезе сред първите къщи на селото.
Разбира се, човек като Карамон би го забелязал още от пръв поглед. Издайнически белези като липсата на какъвто и да било пушек от огън и неестествената тишина. Не се чуваха нито гласове на майки, викащи децата си за вечеря, нито дрънкането и трополенето на добитък, връщащ се от паша или веселите поздрави, които съседите обикновено си разменят след изминалия работен ден. Щеше да се усъмни още от пръв поглед, тъй като от комина на ковачницата не се издигаше дим и през нито един от прозорците не блещукаше несигурната светлина на запалени свещи. И само един поглед към небето и виещите се гарвани над селото щеше да бъде достатъчен, за да го разтревожи.
Всичко това би направило впечатление на хора като Карамон, Танис или Рейстлин и щеше да ги принуди, стига действително да се налагаше, да влязат в селото с ръка на меча или защитно заклинание на уста.
Кризания обаче забеляза, че има нещо нередно едва когато дръпна юздите на галопиращия кон и се огледа, зачудена защо ли наоколо не се вижда жива душа. Едва тогава чу писъците на раздразнените от присъствието ѝ птици. Подплашени, гарваните вече отлитаха нанякъде или тежко се спускаха и кацаха по клоните на околните дървета, за да се слеят със спускащия се мрак.
Младата жена скочи от седлото пред сграда, чиято табелка я обявяваше за местния хан, завърза животното за един дървен стълб и тръгна предпазливо към входната врата. Ако въобще беше хан, то бе сравнително уютен, с чисти набрани перденца по прозорците и добре поддържан външен вид, който в злокобната тишина ѝ се струваше едва ли не заплашителен. От вътрешността на сградата не се процеждаше каквато и да е светлинка. Междувременно мракът бе на път да погълне цялото село. Когато бутна вратата и надникна вътре, Кризания установи, че не може да види почти нищо в тъмнината.
— Хей? — повика колебливо. При неочаквания звук от гласа ѝ, птиците по дърветата заграчиха неспокойно, карайки я да потрепери. — Има ли някой? Може ли да преспя тук?
Въпросът ѝ потъна безследно в надвисналата тишина. Вече нямаше абсолютно никакви съмнения, че това място е напълно изоставено. Дали пък всички не го бяха напуснали, за да се присъединят към армията в равнините? Беше чувала за такива села. Ала, щом се огледа, си даде сметка, че случаят едва ли бе такъв. Ако бяха заминали, хората не биха оставили след себе си нищо друго, освен по-големите мебели и биха взели всичко, което можеха да отнесат.