Лопатата се изплъзна от пръстите му и той се отпусна на колене, стиснал корема си с изкривено от болка лице.
— Не мога просто да те оставя — заяви тя, осъзнала, че непознатият е или болен, или ранен.
Забързано слезе при него и вече посягаше, за да му помогне да се изправи, когато най-сетне видя с какво се бе занимавал досега.
Замръзна, скована от ужас.
Мъжът запълваше гроб. Общ гроб.
Огромната яма бе пълна с тела — на мъже, жени и деца. Не се забелязваха никакви белези от насилствена смърт. И все пак всички до един бяха мъртви. В ямата, осъзна тя, бяха телата на всички жители на селото.
А когато отново се обърна към младия мъж и видя потта по челото, трескавите очи и размътения му поглед, Кризания разбра
— Опитах се да те предупредя — прошепна уморено и задавено той. — Горящата треска.
— Хайде — подкани го печално тя.
Обърна решително гръб на ужасната гледка от безредно отрупани тела и се опита да го вдигне. Той се помъчи да я отблъсне.
— Недей! — помоли отпаднало. — Ако се заразиш... ще умреш за няколко часа.
— Болен си. Нуждаеш се от грижи — отвърна тя, без да обръща внимание на протестите му.
— Но гробът — прошепна младият мъж, загледан към небето, където гарваните отново бяха започнали да се вият. — Не можем да оставим телата...
—Душите им са отлетели при Паладин — възрази Кризания, като се стараеше да се пребори с ужасната представа за отвратителното пиршество, което щеше да последва отдалечаването им. Вече се разнасяха тържествуващите крясъци на птиците. — Сега с нас са само техните обвивки. Сигурна съм, че ще се съгласят първо да се погрижим за живите.
Мъжът въздъхна уморено и наведе глава, докато тя му помагаше да се изправи. Беше необичайно отслабнал — почти не усети тежестта му, когато се облегна на нея. Запита се колко ли време е минало, откакто за последно е ял прилична храна.
— Домът ми е ей там — посочи той и двамата поеха бавно нататък.
Къщата беше съвсем малка, по-скоро колиба, разположена в края на селото. Кризания кимна:
— Кажи ми какво се е случило тук? — подкани го, колкото да отвлече мислите и на двамата от плясъка на криле зад гърбовете им.
— Няма много за разказване — отвърна той. Беше започнал да трепери неудържимо. — Разпространява се бързо. Без предупреждение. Вчера децата все още си играеха из градините. А през нощта умираха в ръцете на майките си. По масите из къщите остана храна, която никой не можа да хапне. На сутринта онези, които все още можеха да ходят, изкопаха този гроб. Знаехме, че и ние ще легнем в него...
Гласът му изневери, задавен от внезапната болка.
— Всичко ще бъде наред — каза успокоително Кризания. — Трябва да поспиш. Ще ти направя компрес и ще се помоля за теб...
— Молитви! — младият мъж се засмя с горчивина. — Аз бях техният свещеник! — Той махна с ръка към масовия гроб. — Ето какво постигнаха молитвите ми!
— Тихо, трябва да пазиш силите си.
Вече се бяха добрали до малката къща. Успя някак да му помогне да се отпусне в леглото ѝ се зае да стъкне огъня. Скоро пламъците му се разгоряха. Кризания запали няколко свещи и отново се върна при пациента си. Трескавите му очи следяха всяко нейно движение.
Придърпа един стол близо до леглото, настани се в него и натопи парче плат в паницата с хладка вода, която бе приготвила. Постави напоения с вода плат на челото му.
— Аз също съм свещенослужител — обясни и му посочи медальона на шията си. — Смятам да се помоля на своя бог, за да те излекува.
Кризания остави паницата на малката маса до леглото, сложи ръце на раменете на свещеника и се съсредоточи:
— Паладин...
— Какво... — прекъсна я той. Младата жена неволно потръпна от допира на горещите му пръсти. — Какво правиш?
— Ще те излекувам — усмихна му се търпеливо. — Вече ти казах, че съм свещенослужител. На Паладин.
— Паладин! — Лицето му се сгърчи от неочаквана болка, след което мъжът отново я погледна невярващо. — Помислих, че не съм чул добре. Как е възможно? Свещенослужителите му са изчезнали точно преди Катастрофата.
— Дълга история — отговори тя и придърпа завивките над треперещото му тяло. — Ще ти я разкажа по-късно. Засега те съветвам просто да повярваш, че той е моят бог и че мога да те излекувам!
— Не! — ръката му стисна нейната с изненадваща сила. — Аз съм свещеник на Боговете на търсещите. И се опитах да помогна на своето паство — каза дрезгаво. — Но... бях безсилен. Всички измряха! — очите му се затвориха в агония. — Как само се молих! Но боговете... не ми отговориха.
— Така е, защото си се молил на погрешните богове — увери го тя и посегна да отметне един кичур от запотеното му чело.