Почти в същия миг тъмнината сякаш оживя! Шепотът я връхлетя още по-силен и за свой ужас Кризания откри, че сега разбира думите!
Как силно твоето сърце тупти във свитите гърди. Как трескави реки текат през китките умиращи.
Как жарка кожата ти е, от сол по-чиста — сладък сън.
Луна червена твоя дъх оплита във кристален звън.
Почувства как нечии ледени пръсти пролазиха по кожата ѝ. Допирът я накара да отскочи ужасено и да се свие, неспособна да помръдне. Нищо! Нямаше никой, макар отвратителната любовна песен да продължаваше да звучи в ушите ѝ.
— Не! — произнесе гневно тя. — Ще продължа! Зли създания, не ще ме спрете! Аз съм свещенослужител на Паладин! Дори и моят бог да ме е изоставил, това няма да ме накара да се откажа от вярата си!
Вдигна глава и просто тръгна напред към прозореца. Съскането на шепота зазвуча двойно по-силно, разнесоха се смехове, ала нищо не я докосна, нищо не посмя да я нарани. Най-сетне, сигурна, че кратката ѝ разходка е продължила с часове, тя достигна до завесите.
Улови се за тях с премалели нозе и рязко ги дръпна с надежда пред очите ѝ да се разкрият нощните светлини на Палантас. Някъде там навън, не спираше да си повтаря тя, има и други живи същества, трябва да има поне някой.
Ала макар да притискаше лице към стъклото, не успяваше да види каквото и да е. Пророчеството тепърва трябваше да се сбъдне. Рейстлин — като господар на миналото и настоящето — все още не се бе завърнал, за да обяви Кулата за своя, както се предполагаше, че трябва да се
случи някъде в бъдещето. Кулата си оставаше в плен на непроницаемия мрак и надвисналата черна мъгла. Дори и светлините на прекрасния град Палантас да бяха някъде там, тя не можеше да ги види.
Кризания въздъхна мрачно, хвана по-здраво една от завесите и дръпна силно. Зашиващата материя поддаде незабавно и се изля отгоре ѝ като истински водопад от прашен брокат. Жената с благодарност уви тежкия плат около раменете си и се сгуши в топлината му.
Зае се несръчно и с другата завеса, след което я повлече заедно със себе си през стаята, като се вслушваше тревожно в драскащите звуци от нахвърляните обгорели парчетии, които коприненият шлейф преобръщаше по пътя си.
Магическата светлина на жезъла я водеше към себе си. Когато най-сетне се озова в безопасност, тя се строполи на пода, разтреперана от изтощението и изпитания ужас.
До този момент дори не бе обърнала внимание колко уморена беше в действителност. Сигурно не беше спала няколко поредни нощи, още откакто бе започнала бурята в Истар. Ала ето, че започваше да се затопля и изкушението да се увие в тежката коприна и да заспи непробудно ставаше все по-неустоимо.
— Престани! — нареди си строго.
Насили се да се изправи и затегли завесата към Карамон. Коленичи до него и го зави грижливо чак до раменете. Широкият му гръден кош бе неподвижен, дишаше едва-едва. Пулсът му бе бавен и неравномерен. Чак тогава забеляза следите по врата му — смъртно бели, като от безплътни устни.
Мъртвешкото лице още един път изникна в съзнанието ѝ. Кризания потрепери и тръсна глава, за да прогони видението, след което се уви по-добре в завесата и постави длан върху челото на война:
— Паладин — отправи тиха молитва тя, — ако си се отвърнал от своя свещенослужител в гнева си, моля те да разбереш, че всичко, което тя стори, бе в твое име. Пресегни се през ужасния мрак, който ни дели и излекувай този мъж! Ако пътят му не е свършил, ако все още има нещо, което трябва да постигне по време на дадения му живот, умолявам те, изцери го. Ако пък това е волята ти, вземи душата му с внимателни ръце и му помогни да се приюти във вечността...
Кризания не успя да продължи. Беше на края на силите си. Уморена, изтощена до дъното на душата си от страховете и вътрешните си борби, тя скри лице в шепи и заплака с горчивите ридания на човек, който е изгубил всяка надежда.
Ала ето, че нечия ръка я докосна. Топла и силна ръка.
— Хайде, хайде, Тика — каза един дълбок сънен глас. — Ще се оправя, не плачи.
Жената вдигна обляното си в сълзи лице, за да види как гърдите на Карамон се повдигат и спадат. Сега войнът не изглеждаше толкова блед и следите по врата му започваха да изчезват. Той я потупа успокоително и се усмихна:
— Просто лош сън, Тика — промърмори братът на Рейстлин. — До сутринта... ще го забравиш...
Карамон придърпа завесата към брадичката си, прозя се широко и се обърна на другата страна, за да потъне в дълбок, спокоен сън.
Беше твърде уморена, за да отправя благодарности към когото и да било. Стоеше и го наблюдаваше. Сетне нещо привлече вниманието ѝ... звук от капеща вода! Кризания се обърна и за пръв път забеляза, че на ръба на писалището стои стъклена кана с вода. Източеното гърло бе счупено и каната лежеше настрани. Очевидно бе сто-