Очите на селския свещеник се отвориха. Беше красив мъж. Помисли си, че от външността му се излъчва някаква особена интелигентност и образованост. Очите му бяха сини, а косата — руса.
— Вода — произнесе през пресъхналите си устни.
Тя му помогна да се изправи. Свещеникът жадно отпи от ръба на купата и отново с нейна помощ се отпусна в леглото. Притвори очи.
— Значи си чувал за Паладин и древните богове? — попита Кризания.
Той я погледна.
— Да — отвърна с горчивина. — Чувал съм за тях. Чувал съм, че са разпространили сред нас глад и мор. И че позволили на злото да шества из света. А после ни изоставили в час на нужда!
Сега беше ред на младата жена да се втренчи невярващо в него. Беше очаквала всичко друго — отричане, безверие, даже незаинтересованост, но не и нещо подобно. С това не можеше да се справи. Не можеше да се изправи срещу гнева на този мъж. Не за такъв сблъсък се бе подготвяла. Очакванията ѝ се простираха Най-много до някоя и друга суеверна тълпа, а откриваше масов гроб и умиращ свещеник.
— Боговете не са ни изоставили — заговори с глас, треперещ от вложената в него молба. — Те са сред нас и очакват молитвите ни. Злото, което се е спуснало над Крин, е резултат единствено от гордостта и незнанието на хората.
Разказът на Златна Луна за изцелението на Елистан и приобщаването му към вярата все още бе съвсем жив в съзнанието ѝ и бе на път да я изпълни с екзалтация. Сега от нея се очакваше да постъпи по същия начин — да излекува този млад свещеник и да го приобщи към Паладин...
— Ще ти помогна — каза тя. — После ще имаме време да поговорим. Тогава ще успееш да разбереш онова, което...
Кризания коленичи до леглото и сключи пръсти около медальона си. След което отново започна:
—Паладин...
Ръката му грубо я накара да изпусне медальона. Тя стреснато вдигна очи. Беше се изправил в седнало положение и я наблюдаваше трескаво, но абсолютно спокойно:
— Не — произнесе твърдо той. — Ти трябва да разбереш. Не е нужно да ме убеждаваш в каквото и да било. Вярвам ти! — Той извърна глава към сенките с мрачна усмивка. — Да, Паладин е с теб. Усещам присъствието му. Може би е така, защото вече съм твърде близо до смъртта.
— Това е прекрасно! — възкликна в екстаз младата жена. — Така ще мога да...
— Чакай! — свещеникът се забори за глътка въздух, без да пуска ръцете ѝ. — Чуй ме! Точно защото вярвам, отказвам... да бъда излекуван.
— Какво? — Не успяваше да схване. И после: — Болен си. Вече не знаеш какво говориш — произнесе решително.
— Напротив, зная — възрази той. — Виж ме. Нима не ти изглеждам с всичкия си?
Кризания го огледа и бе принудена да кимне против волята си.
— Точно така. Знам какво говоря. В пълно съзнание съм и те разбирам напълно.
—Тогава... защо?
— Защото — започна свещеникът и бе очевидно, че всяка глътка въздух му костваше неимоверни усилия, — ако Паладин е тук, а сега вече съм уверен, че е така, тогава защо той... позволи всичко това да се случи! Защо остави хората ми да измрат? Защо е цялото страдание? Отговори ми! Защо го е предизвикал? — Ръцете му настоятелно я разтърсиха. — Защо?!
Нейните собствени въпроси! Въпросите на Рейстлин! Кризания почувства, че умът ѝ се лута в объркващ мрак. Как би могла да му отговори, след като и тя самата не знаеше?
Ала през изтръпналите си устни предпочете да повтори думите на Елистан:
— Трябва да запазим вярата си. Пътищата на боговете са неведоми. Не можем да видим по-далеч...
Вече отпуснат обратно сред завивките, мъжът просто поклати глава. Младата жена отчаяно замълча, изправена пред упорития му гняв.
"Ще го излекувам, въпреки всичко — помисли си с решително. — Сега е твърде слаб. Не мога да очаквам от него разбирането, което..."
Сетне въздъхна. Не. При други обстоятелства Паладин вероятно би ѝ дал разрешение. Сега обаче бе сигурна, че нейният бог нямаше да откликне на молитвите ѝ. Чувстваше, че в божествената си мъдрост Паладин щеше да прибере младежа при себе си и чак тогава всичко щеше да се изясни.
Но не и сега, не и в този момент. Не и с нейна помощ.
Внезапно си даде сметка, че ходът на историята не може да бъде променен. Каквито и усилия да положеше, едва на Златна Луна щеше да се удаде да възвърне вярата на човека в боговете, но във време, в което този ужасен гняв щеше да е отмрял, когато хората бъдеха готови да слушат и да вярват. Не и преди това.
Провалът ѝ бе пълен. Все така коленичила до леглото, тя сведе глава в ръцете си и тихо се помоли за опрощение, задето не бе пожелала да разбере очевидната истина.
Нечия ръка докосна нежно косата ѝ. Тя вдигна очи, за да срещне изнурения поглед на свещеника.