— Съжалявам — произнесе тихо той с треперещи от треската пръсти. — Не исках... да те разочаровам.
— Разбирам — промълви Кризания. — И уважавам желанието ти.
— Благодаря — кимна мъжът. В продължение на няколко дълги минути единствените звуци, който се разнасяха, бяха хриповете от затрудненото му дишане. След малко тя понечи да се изправи, но усети, че горещите му ръце я стискат силно: — Ще направиш ли нещо за мен? — прошепна той.
— Всичко — отвърна с усмивка младата жена, макар почти да не го виждаше от сълзите в очите си.
— Остани до леглото ми. Докато умра...
Глава 6
Изкачвам се по стълбите, водещи към ешафода. Със сведена глава. С ръце, завързани зад гърба. Боря се да се освободя дори когато най-сетне стъпвам на площадката, но зная, че е безполезно — изминали са дни, седмици в безрезултатни усилия. Съдбата ми е неизбежна.
Черната роба ме препъва. Някой ме улавя, за да не падна, но в същия момент ме повлича напред. Сега съм на върха. Покритият с лепнеща кръв дръвник е точно пред мен. Отчаяно се опитвам да измъкна ръцете си! Само ако можех! Щях да използвам магия и да избягам! Да избягам!
— Не можеш! — смее се палачът ми и по някакъв начин съм сигурен, че чувам собствения си смях. Собствения си глас! — На колене, жалък чародеецо! Отпусни глава върху студената, окървавена възглавница!
Не! Писъкът ми отеква. Не спирам да се боря ожесточено, ала нечии ръце ме хващат грубо и ме заставят да застана на колене. Усещам как бузата ми се допира до хладния, слузест дръвник! Не искам да се призная за победен. Крещя от безсилие, без да мога да помръдна.
Нахлузват черна качулка на главата ми... но чувам как палачът се приближава, чувам шумоленето на черната роба около глезените му, чувам как брадвата се издига над мен... толкова високо...
—Рейст! Рейстлин! Събуди се!
Очите на магьосника се отвориха. Тялото му с пружиниране се изправи в седнало положение. За момент, полудял от ужас и страх, нямаше никаква представа къде се намира или кой го бе събудил.
— Рейстлин, какво има? — повтори гласът. Силните ръце го държаха, а така добре познатият глас — изпълнен със загриженост и топлота, караше подигравателния смях на палача да изтлява в съзнанието му, а представата за издигнатата на него брадва да изчезва безследно...
— Карамон! — извика с облекчение Рейстлин и се вкопчи в брат си. — Помогни ми! Накарай ги да спрат! Не им позволявай да ме убият! Спри ги! Спри ги!
— Шшш. Няма да позволя това да се случи, Рейст — промърмори войнът, уловил своя брат-близнак в обятията си. Ръката му погали меката коса на магьосника. — Тихо... Всичко е наред. Аз съм тук. Чуваш ли? Тук съм...
Положил глава върху широките гърди на Карамон, Рейстлин се вслуша в равномерните, бавни удари на сърцето му и въздъхна дълбоко и ужасено. После отново затвори очи, за да се предпази от връхлитащата тъмнина и зарида като дете.
— Каква ирония, а? — каза тихо магьосникът, докато войнът подклаждаше огъня и слагаше на него желязно котле за да кипне малко вода. — Най-могъщият магьосник, който
някога е живял на тази земя, а само един сън може да ме извади от равновесие и да ме накара да пищя като бебе.
— Значи все пак има нещо човешко в теб — изтътна Карамон, зает да наблюдава котлето с особеното внимание, което хората отделят, когато искат водата да заври по-бърза Той сви рамене: — Сам ми го каза.
— Да... просто човек! — повтори ожесточено Рейстлин, увит дълбоко в наметалото си и все пак разтреперан от студ.
Карамон му хвърли притеснен поглед, припомняйки си онова, което Пар-Салиан му беше казал по време на Тайния съвет в Кулата на Върховното чародейство: "Брат ти възнамерява да предизвика самите богове! Иска да стане един от тях!"
Ала в същия момент магьосникът присви колене и положи глава върху тях. Непознатото задушаващо чувство и спомена за това как брат му бе протегнал ръце към него, когато се нуждаеше от утеха, го накараха да отмести очи и отново да насочи вниманието си към водата.
Внезапно Рейстлин вдигна глава:
— Какво беше това? — попита в същия момент, в който и Карамон, чул странния шум, вече бе скочил на крака.
— Не знам — отвърна тихо и се ослуша напрегнато.
Огромният мъж запристъпва внимателно и с изненадваща бързина се озова при постелята си. Мечът изсвистя от ножницата и блесна в пламъците на огъня.
В същия момент Рейстлин протегна ръка към жезъла на Магиус и с умели движения изля водата от малкия котел в огъня. Тъмнината ги обгърна с мекия съсък на изтляващите въглени.