— Е, спипахме го — каза Рейстлин с потрепващи от усилие да не се разсмее отново устни. Той вдигна заека. — Защо обаче ми се струва, че няма да изкопчим кой знае колко информация от нашия пленник?
Почервенял до корените на косата едновременно от притока на кръв и от срама, който изпитваше, Карамон седна на земята и започна да разтърква натъртеното си рамо.
— Много смешно — подхвърли, като погледна към заека с все същата глуповата усмивка.
Огънят по върховете на дърветата вече започваше да намалява, ала въздухът бе изпълнен с дим, а тук-там тревата бе започнала да тлее. За щастие есента се бе оказала влажна и дъждовна и пламъците щяха да изгаснат бързо.
— Добро заклинание — кимна към останките от заобикалящите ги дървета и се изправи с охкане.
— Винаги съм го харесвал — отвърна кисело Рейстлин. — Показа ми го Физбан, спомняш ли си? — Той също се загледа към пушещите клони и добави с усмивка: — На стареца би му харесало.
Като люлееше приспивно заека, галейки отсъстващо копринените му уши, той тръгна в обратна посока. Притихнало и успокоено от докосването и думите на магьосника, животното затвори очи. Карамон прибра меча си и последва брат си с леко накуцване:
— Проклет капан, едва не ми преряза крака. — Той го разтърси, за да възстанови циркулацията на кръвта.
Небето се бе покрило с тежки облаци, които напълно бяха закрили слабата Лунитари. Когато и последните пламъци по дърветата изгаснаха, над тях се спусна мрак, през който едва можеха да видят носовете си.
— Предполагам, че вече няма смисъл да се спотайваме — подметна Рейстлин. — Ширак
Кристалът на върха на жезъла на Магиус засия с ярка магическа светлина.
Двамата се върнаха в лагера, без да си продумат, отдадени на приятното простичко мълчание, което не бяха споделяли от години. Единствените звуци сега бяха сънливото трополене на конете, скърцането и дрънченето на ризницата на Карамон и тихото шумолене на черната роба на Рейстлин. Тишината зад тях се наруши само веднъж, когато някакъв обгорял клон се стовари шумно на земята.
Когато се върнаха, войнът обезсърчено се зае да разпали огъня наново, след което хвърли един поглед към заека в ръцете на брат си.
— Предполагам, че едва ли ти е хрумвало да сметнеш животинчето в ръцете си за закуска.
—Не ям гоблини—ухили се магьосникът и остави животното на пътеката. В мига, в който усети студената земя под нозете си, заекът трепна и разтвори широко очи. Без бавене, той се озърна само колкото да установи къде се намира и заприпка към гората, за да потърси убежище.
Карамон прикри разочарованата си въздишка, след което се изкиска и се настани тежко в постелята си. Свали единия си ботуш и разтърка наранения си глезен.
—Дулак — прошепна Рейстлин и жезълът потъмня.
Той го остави до собствената си постеля, легна по гръб и придърпа одеялото към брадичката си..
Усети как със завръщането на мрака сънят му отново се приготви да оголи зъби. Спотаен някъде там. Очакващ.
Рейстлин потръпна. Нима не смееше да затвори очи? А беше толкова уморен... толкова изтощен. Колко нощи бяха минали, откакто бе спал за последно?
— Карамон — повика тихо той.
— Ъм? — отвърна брат му в тъмното.
— Карамон — проговори отново магьосникът след минутка размисъл, — спомняш ли си... спомняш ли си как, когато бяхме деца, имах онези... ужасни кошмари?... — Той се закашля.
Войнът не отговори. Рейстлин прочисти гърлото си:
— А ти, братко, стоеше на стража и гонеше лошите сънища...
— Да— каза най-сетне брат му с дрезгав глас.
— Карамон — започна отново Рейстлин, но не успя да довърши.
Болката и умората бяха по-силни от него. Мракът сякаш пропълзя с още няколко крачки към него, сънят бе на път да се спусне.
Ала ето, че се разнесе подрънкване и нечия огромна тромава сянка се мярна над него. Скърцане на стара кожа. Карамон се настани точно до брат си и отпусна широкия си гръб на дънера на едно дърво, положил меч напряко през коленете си.
— Заспивай, Рейст — каза той тихо. Магьосникът почувства как грубата тежка ръка го потупа по рамото. — Ще поостана малко... и без друго някой трябва да поеме първата стража...
Рейстлин се уви още по-топло в одеялото и затвори очи. Сега сънят, срещу който с мъка бе удържал клепките си отворени, изглеждаше по съвсем различен начин. Последното, което си спомняше преди да заспи, бе как кошмарът протяга кокалести пръсти към него, само за да отлети назад пред светлината от меча на Карамон.
Глава 7
Конят на Карамон не спираше да подскача изнервено, докато едрият мъж се взираше от седлото към долината и селото под тях. Той се намръщи мрачно и погледна брат си. Лицето на Рейстлин бе скрито под черната качулка на робата. По изгрев бе завалял едър монотонен дъжд. Дори и в този момент валеше, а тежките сиви облаци сякаш нямаха намерение да се разпръскват, надвиснали над огромните корони на дърветата. Чуваше се единствено падането на дъждовните капки.