Магьосникът поклати глава. Сетне тихо каза нещо на коня си и го подкара напред. Карамон побърза да го последва, измъквайки меча от ножницата си.
— Оръжието няма да ти бъде необходимо, братко — обади се Рейстлин, без да се обърне.
Звукът от тропането на конските копита се разнасяше надалеч в звънтящия от дъжда въздух. Независимо от думите на магьосника, войнът не откъсна ръка от дръжката на меча до самите покрайнини на селото. Сетне пръв скочи от седлото, подхвърли юздите на брат си се насочи към същия хан, който бе огледала и Кризания при пристигането си.
Той надникна вътре и огледа подредената за вечеря маса и изпочупените съдове. Отнякъде се появи куче, което размаха опашка и го близна по ръката със скимтене. Под столовете крадливо се плъзнаха две котки и изчезнаха в сенките. Войнът разсеяно потупа кучето по главата и вече се канеше да влезе, когато го спря гласът на Рейстлин:
— Чух пръхтене на кон. Ей там.
Карамон измъкна меча си и заобиколи сградата. Върна се след минутка с прибрано оръжие и навъсено изражение.
— Нейният — обясни. — Разседлан, нахранен и напоен.
Магьосникът кимна, сякаш бе очаквал съвсем същото и се загърна по-добре в наметалото си.
Карамон се огледа напрегнато. От стрехите на къщите капеше вода, а вратата на странноприемницата се поклащаше на ръждивите си панти с протяжно скърцане. Не се чуваха никакви звуци. Нито на играещи деца, нито на обменящи клюки жени или на оплакващи се от времето мъже, тръгнали по работа.
— Какво има, Рейст?
— Чума — отговори магьосникът.
Войнът едва не се задави и побърза да прикрие устата и носа си с наметалото. Скрит в сенките на качулката си, Рейстлин си позволи да се усмихне иронично.
— Не се страхувай, братко — каза той, докато слизаше от коня. Карамон отведе животните и ги привърза към един дървен стълб. — Нали не си забравил, че тръгнахме на път в компанията на истински свещенослужител?
— И къде е този свещенослужител? — измърмори едрият мъж, без да маха ръка от устата си.
Главата на магьосника се завъртя, за да изучи редиците от къщи надолу по улицата.
— Ето там, предполагам — каза накрая.
Карамон проследи погледа му и най-после съгледа трепкащата светлина, излизаща от прозореца на последната къща.
— Предпочитам да се разхождам насред стан, пълен с великани — каза недоволно войнът, когато двамата се упътиха нататък през дълбоката кал.
Дори не се опитваше да скрие страха си. Лично той отдавна бе свикнал с мисълта, че може да умре от нож в стомаха. Ала идеята да си отидеш просто така, без дори да успееш да се защитиш, от нещо невидимо, носещо се по въздуха, го ужасяваше.
Рейстлин не отговори. Лицето му оставаше все така скрито в качулката. Каквото и да мислеше в този момент, то щеше да остане тайна за Карамон. Скоро се добраха до последната къща и за момент постояха отвън сред шума от непрестанно сипещия се дъжд. Понечиха да се насочат към вратата, когато войнът случайно погледна вляво от себе си.
— Велики богове! — извика задавено и сграбчи брат си за рамото.
Посочи към общия гроб.
И двамата замълчаха. Гарваните, принудени да прекъснат пиршеството си, заграчиха и тежко размахаха черни криле. Войнът почувства, че му се повдига. Лицето му пребледня и той отмести очи от ужасната гледка. За разлика от него Рейстлин продължи да се взира в телата. Устата му се бе превърнала в тясна права линия.
— Хайде, братко — произнесе той и отново тръгна към малката къща.
Карамон надникна през прозореца с ръка на дръжката на меча и въздъхна от облекчение. Даде знак на брат си. Рейстлин леко бутна вратата и я изчака да се отвори.
Върху неоправеното легло лежеше млад мъж. Очите му бяха затворени, а ръцете — скръстени на гърдите. На лицето му се бе изписало странно изражение на покой, макар очите да бяха потънали дълбоко в изпъкналите скули, а устните му да бяха мъртвешки сини. Младата жена, облечена в изцапаните си бели дрехи на свещенослужител, стоеше коленичила до леглото със сведена глава. Карамон понечи да каже нещо, ала магьосникът го спря и поклати глава в знак, че не бива да прекъсват молитвата ѝ.
Двамата мълчаливо стояха на вратата, без да обръщат внимание на сипещия се дъжд.
Изгубена в общението си, Кризания не бе забелязала появата на близнаците. Чак когато едрият войн се размърда, дрънченето на бронята му успя да я върне към действителността. Жената вдигна глава. Разчорлените ѝ тъмни коси се посипаха по раменете ѝ и тя ги погледна изненадано.