Лицето ѝ, макар бледо и изпито от умора, изглеждаше непоколебимо. Въпреки че не се бе молила на Паладин да ги изпрати, нямаше никакво съмнение, че богът отвръщаше както на изречените, така и на спотаените дълбоко в сърцето ѝ молитви. Тя отново склони глава, този път в безмълвна благодарност, след което въздъхна и се изправи на крака.
Погледът ѝ срещна очите на Рейстлин. Взорът на магьосника отразяваше изгасващите пламъци в огнището дори изпод дълбините на черната качулка. Когато Кризания заговори, гласът ѝ сякаш се сливаше със звука от падащите дъждовни капки:
— Провалих се.
Рейстлин с нищо не показа, че признанието ѝ го засяга. Погледна тялото на младия мъж.
— Отказал е да повярва?
— Дори напротив — тя също сведе глава към трупа. — Но не ми позволи да го излекувам. Гневът му беше... твърде голям. — Ръката ѝ се вдигна и тя закри главата на селския свещеник с одеялото. — Паладин прие душата му. Сигурна съм, че му е простил.
— Без съмнение — съгласи се Рейстлин. — А ти? Кризания наведе още по-ниско глава и лицето ѝ се скри в тъмните кичури. Остана така толкова дълго, че накрая Карамон, който продължаваше да не разбира, се покашля:
— Ъъъ, Рейст... — започна той.
— Шш — прекъсна го магьосникът.
Младата жена вдигна глава. Дори не бе чула думите на война. Сивите ѝ очи бяха потъмнели и сякаш отразяваха бездънния мрак на черната роба на Рейстлин.
— Разбирам — произнесе тя. — За пръв път от дълго време насам разбирам напълно и зная как трябва да постъпя. В Истар видях как вярата в боговете отмира. Паладин откликна на молитвите ми и ми показа грешката на Царя-жрец — неговата гордост. Моят бог ми посочи как бих могла да избегна тази грешка за в бъдеще. И ми разкри, че стига да попитам, ще ми бъде отговорено...
Тя замълча.
— Само че в Истар Паладин ми показа и друго — — колко слаба съм всъщност. Когато напуснах онзи разрушен град и дойдох тук заедно с вас, не бях нищо повече от изплашено дете, което се държи за полите на майка си. Сега чувствам, че притежавам сила. Никога повече няма да забравя онова, което видях тук.
Докато говореше, Кризания бе приближила Рейстлин. Очите му я следяха немигащо. Имаше чувството, че може да види собственото си отражение в тях. Медальонът на Паладин, все така окачен на шията ѝ, грееше със студена бяла светлина. Постепенно гласът ѝ се разпалваше, а ръцете ѝ се свиха в юмруци.
— Точно така, тази гледка се отпечата в душата ми. — Сега вече бе застанала пред архимагьосника. — И ще бъде пред очите ми, дори когато двамата с теб прекрачим през Портала, за да прогоним завинаги злото от този свят!
Рейстлин хвана ръцете ѝ. Бяха изстинали. Той нежно обви длани около тях, за да ги стопли.
— Не е необходимо да променяме хода на историята! — каза Кризания. — Фистандантилус е бил зъл човек. Онова, което е сторил, е било единствено с цел да се самовъзвеличи още повече. Но нас ни е грижа, мен и теб. Само това ще бъде достатъчно, за да променим края. Зная, защото моят бог ми го каза!
Съвсем бавно, усмихнат, Рейстлин вдигна ръцете ѝ и ги целуна, без да откъсва очи от нейните.
Кризания усети, че се изчервява, но изведнъж сепнато се огледа. Издавайки задавено сумтене, Карамон се бе обърнал и бе напуснал помещението.
Застанал в подтискащата тишина на мъртвото село, под сипещия се дъжд, Карамон чуваше все същия глас — също толкова монотонен, колкото и трополящите капки:
Да предизвика самите богове. Да стане един от тях!
Почувствал, че отново му се повдига, войнът мъчително разтърси глава. Внезапно разбра, че интересът му към войската, очарованието от възможността да стане "генерал", влечението му към Кризания и хилядите дребни тревоги напълно бяха заличили главната причина, поради която бе дошъл тук. Сега думите на младата жена неочаквано го бяха отрезвили.
И все пак не можеше да се застави да мисли за нищо друго, освен за Рейстлин — такъв, какъвто го бе видял предната вечер. Колко време бе минало откакто бе чул за последно брат си да се смее по този начин? От колко време не бяха споделяли тази топлота, тази близост? Съвсем живо си спомняше лицето на магьосника, докато пазеше съня му. Омекотените линии на дълбоко отпечатаната злина и изглаждането на презрителните бръчици около устата. Брат му сякаш се бе подмладил и изглеждаше такъв, какъвто го помнеше Карамон от тяхното общо детство и юношество — в онези най-щастливи дни от собствения му живот.