Ала ето, че в него се породиха и нежелани спомени, сякаш умът изпитваше някакво извратено удоволствие в това да изтезава и измъчва душата му. Още веднъж съзря себе си в Истар, в момента, в който за пръв път ясно бе осъзнал огромния потенциал на чистото зло, което дремеше в Рейстлин. Припомни си твърдата решимост да убие брат си. А сетне мислите му се насочиха към Тасълхоф...
Разбира се, магьосникът му беше обяснил всичко! Всичко от случилото се в Истар. Карамон още веднъж откри, че е дълбоко объркан.
Ами ако Пар-Салиан грешеше? Ами ако всички те грешаха, а Рейст и Кризания наистина можеха да спасят света от ужаса и страданията?
"Просто му завиждам, това е всичко. Какъв глупак съм! — помисли си той и изтри дъждовната вода от лицето си с трепереща ръка. Може би всички онези стари магьосници са точно като мен — завистници."
Ставаше все по-тъмно. Тежките облаци не се разпръскваха и вече бяха започнали да се обагрят във всички нюанси на тъмносивото. Дъждът се усилваше.
Рейстлин и Кризания излязоха от колибата, хванати за ръце. Младата жена се бе увила в тънката си наметка и бе вдигнала посивялата качулка над главата си. Войнът се покашля от неудобство.
— Ще го пренеса при останалите в гроба — каза с дрезгав глас и се упъти към вратата. — После ще го запълня.
— Не, братко — спря го магьосникът. — Не. Тази гледка не бива да бъде погребвана под земята. — Той вдигна очи към небето, за да позволи на дъжда да докосне лицето му. — Тази гледка трябва да послужи за урок на боговете! Димът от собственото им унищожение ще се издигне до самите небеса! А грохотът ще проглуши ушите им!
Изненадан от неочакваното избухване на Рейстлин, Карамон се обърна, за да го погледне. Слабото лице на брат му бе толкова бледо и измършавяло, че донейде приличаше на това на трупа вътре. Думите му бяха прозвучали обвинително и гневно.
— Елате с мен — каза изведнъж Рейстлин и пусна ръката на Кризания, за да се насочи към центъра на селото.
Младата жена го последва, като придържаше качулката си, за да се предпази от напорите на изпълнения с дъждовни капки вятър. Войнът се поколеба, но също тръгна след брат си.
Магьосникът спря в средата на калната улица и се обърна с лице към тях:
— Изведи конете, Карамон — нашите и този на Кризания. Закарай ги в гората извън селото. — Той посочи към близкия склон. — Завържи им очите и се върни тук.
Войнът се втренчи в него.
— Направи го! — нареди с нетърпящ възражение глас Рейстлин.
Карамон се подчини.
— Сега застани там — продължи магьосникът, когато брат му се върна. — Стой спокойно и не се приближавай към мен, независимо от това какво ще се случи. — Очите му се насочиха към Кризания и отново спряха върху едрия мъж. — Разбираш ли, Карамон?
Войнът безмълвно кимна. После нежно взе ръката на младата жена.
— Какво е намислил? — попита тя, като стисна силно пръстите му.
— Магия — отвърна той.
Замълча, уловил настойчивия заповеден поглед на брат си. Забелязала странното ожесточено изражение върху лицето на Рейстлин, Кризания се притисна разтреперано към война. Едрият мъж обгърна раменете ѝ с ръка, без да откъсва взор от магьосника. Двамата затаиха дъх в изливащия се дъжд, сякаш се страхуваха, че с това могат да нарушат концентрацията му.
Рейстлин затвори очи. Той вдигна глава към небето и разпери ръце с длани, обърнати към надвисналите облаци. Устните му помръднаха, ала — за момент — не успяваха да го чуят. Сетне, въпреки че не бе повишил глас, думите като че ли сами започнаха да изникват в съзнанията им. Паякоподобният език на чистата магия. Повтаряше ги отново и отново, докато постепенно заклинанието се превърна в магнетичен напев. Думите оставаха едни и същи, ала се променяше интонацията, с която ги изговаряше — всеки път, щом подхванеше фразата наново.
Внезапно над долината се спусна тишина. Дори звукът от плющящия дъжд заглъхна в ушите на Карамон. Всичко, което можеше да чуе, започваше и свършваше с мекия напев и зловещата мелодия, зародила се от гласа на брат му. Кризания се притисна по-силно към него с разширени от ужас очи.
Постепенно войнът усети, че монотонната музика го изпълва с влудяващо страхопочитание. Имаше непреодолимото чувство, че нещо го привлича към Рейстлин, че целият свят сега се концентрираше около магьосника, макар бързият поглед наоколо да го успокои, че все още се намира на мястото, което му бе посочил брат му. Усещането обаче се възобнови веднага щом отново погледна към него.
Рейстлин се намираше в центъра на света, с разтворени ръце, и всички звуци, цялата светлина, дори самият въздух изглежда нямаха търпение да се озоват в негова власт. Земята под нозете на младата жена и Карамон започна да пулсира вълнообразно по посока на магьосника, който издигна ръце още по-високо, повишавайки съвсем леко гласа си.