Слабото му лице лъщеше от пот, очите му отразяваха чистия бял пламък на горящите тела, дишаше бързо и плитко. Изглеждаше изгубен, без всякаква връзка със заобикалящата го действителност. И това изражение на екстаз, екзалтация... триумф.
"Разбирам — помисли си тя, без да пуска ръката му. — Разбирам. Ето защо той не може да ме обикне. Има само една любов в неговия живот и тя е магията. За тази любов той е готов да даде и рискува всичко!"
Мисълта ѝ се стори болезнена, но болезнена по особен, меланхоличен начин.
"И все пак — каза си с премрежени от сълзите очи, — само него имам за пример. Прекалено дълго си позволявах да се занимавам с жалките тревоги на този свят и да обръщам внимание на себе си. Той е прав. Сега вече мога да вкуся от могъществото на боговете. И трябва да отговоря достойно — на тях и на него!"
Рейстлин затвори очи. Притисната към него, Кризания усети как магията го напуска, как изтича от цялото му същество, както би изтичала кръвта му от дълбока рана. Раменете му се отпуснаха. Кълбото от пламъци около тях премигна и угасна.
Магьосникът въздъхна едва доловимо и се отпусна върху обгорената земя. Дъждовните капки отново се сипеха тежко и подлудяващо монотонно, като единствената разлика сега бе, че младата жена вече чуваше как съскат изстиващите въглени на опожарените къщи. Във въздуха се издигаше пара и се носеше леко край скелетите на някогашните сгради — изпълваше улиците като армия от призраците на някогашните обитатели на селото.
Кризания също коленичи до него и отметна кестенявите му коси. Рейстлин отвори очи, ала сякаш не успя да я разпознае. Вместо това в тях имаше дълбока, непоносима тъга на човек, комуто е било разрешено да пристъпи във владенията на смъртоносната красота, а сега е открил, че отново е захвърлен обратно на сивата, дъждовна земя.
Архимагьосникът се приведе с отпуснати ръце. Кризания вдигна глава, щом едрият войн дотича при тях.
— Добре ли си? — попита той.
— Да — прошепна жената. — Но той не е.
Двамата помогнаха на Рейстлин да се изправи на крака. Той сякаш не им обърна внимание. После се олюля и успя да се подпре на брат си.
— Ще се оправи. Винаги е така — измърмори Карамон. — Винаги! Какви ги говоря? Никога досега не бях виждал нещо подобно! В името на боговете! — Той се втренчи в магьосника. — Дори не знаех, че подобно могъщества може да съществува! Не знаех! Не...
Опрян на него, Рейстлин се преви и започна да кашля, борейки се за глътка въздух, като едва се удържаше на краката си. Карамон го подхвана по-здраво. Около краката им се кълбяха мъгливи изпарения и дим. Дъждът се изливаше като из ведро. Тук-там из селото се разнасяше пукот и съсък, щом някой покрив рухнеше сред порой от искри. Когато пристъпът на кашлица отмина, Рейстлин вдигна глава, сякаш дошъл на себе си.
— Кризания — произнесе тихо той, — помолих те да дойдеш при мен, защото се нуждаеш от вяра в моите способности. Ако походът ни успее, все пак ще ни се наложи да прекрачим през Портала. Отвъд него е Бездната, а тя е място, където владее вечен и неописуем ужас.
Младата жена трепереше неудържимо, втренчена в хипнотизиращия му поглед.
— Трябва да бъдеш силна, Преподобна дъще — продължи внимателно той. — Това е другата причина, поради която те взех с мен на това пътуване. Вървя по собствените си стъпки. А ти трябва да извървиш своя собствен път. В Истар се наложи да се изправиш лице в лице с изпитанието на вятъра и водата. Премина изпитанието на мрака в Кулата. Ето, че сега издържа и изпитанието с огън. Очаква те едно последно изпитание, Кризания! Само още едно, ала трябва да бъдеш готова за него, както и ние.
Очите му се затвориха уморено. Той отново залитна. Карамон, чието лице внезапно бе обхванато от тревога, го вдигна на ръце и го отнесе при очакващите ги коне.
Кризания ги последва. Собствената ѝ тревога не бе по-малка от тази на едрия войн. Стори и се, че въпреки умората и нечовешкото изтощение, Рейстлин изглеждаше пречистен, горд и помирен със себе си.
— Какво му има? — попита тя.
— Вече е заспал — отвърна Карамон. В тона му имаше емоция, която обаче оставаше скрита за нея.
Младата жена се поколеба, след което твърдо се обърна и погледна онова, което оставяха след себе си.
От овъглените руини на селото се издигаше дим. Скелетите на къщите вече се сриваха, превръщайки се в купчини чисто бяла пепел. От дърветата не бе останало нищо друго, освен пушещи стълбове. Докато наблюдаваше тази картина, дъждът вършеше своето. Пепелта потъмняваше, превръщаше се в кал и се отмиваше в мътни потоци. Мъглата се разкъсваше бързо от силния вятър.