Выбрать главу

яла празна твърде дълго, а разпиляната по пода течност навярно се бе изпарила преди повече от сто години, ала по всичко личеше, че сега отново бе пълна. Водата изтичаше от нея бавно — капка по капка, блестяща в светлината на жезъла.

Тя протегна ръка, за да улови част от капките и колебливо доближи длан до устните си.

—Вода! — произнесе съвсем тихо.

Вкусът ѝ бе някак горчив, дори солен, но ѝ се струваше най-вкусното нещо, което някога бе опитвала. Насили умореното си тяло, отля още от водата в шепата си, след което жадно отпи. Изправи каната и невярващо забеляза как съдържанието ѝ нарасва отново, за да запълни онова, което бе изпила.

Сега вече. почувства в себе си сили да благодари на Паладин с думи, които извираха от дълбините на душата ѝ и, които едва ли бе намирала дотогава. Страхът ѝ от тъмнината и блуждаещите из нея създания изчезна напълно. Нейният бог не я бе изоставил — все още бе край нея, макар че може би наистина го бе разочаровала.

Освободена от ужасите си, тя хвърли последен поглед към Карамон и като видя, че спи спокойно, му обърна гръб и отиде до неподвижното тяло на неговия брат. Устните на магьосника бяха посинели от студ.

Легна до него с ясното съзнание, че топлината от телата им ще ги сгрее по-добре от всичко друго. Внимателно уви завесата около Рейстлин и себе си, положи глава на рамото му, затвори очи и позволи на мрака да я обгърне.

Глава 3

— Тя го нарече Рейстлин!

Но после и... "Фистандантилус"?

— От къде можем да бъдем сигурни? Нещо не е както трябва! Този не дойде от Дъбравата, както беше предсказано. Не дойде в блясъка на своята мощ! А другите с него? Трябваше да бъде сам!

— И все пак, чувстваш ли магията му? Не бих посмял да го предизвикам...

Дори и за толкова голяма награда?

— Мирисът на кръв те подлудява! Ако това е той и открие, че си посегнал на избраниците му, ще те запрати право във вечния мрак, където ще сънуваш топла кръв, без никога да я вкусиш!

А ако не е той? И се провалим? Когато Тя се появи в гнева си, участта, която току-що ми описа, ще ми се стори далеч по-приемлива!

Мълчание. И после:

— Има един начин да проверим.

— Опасно е. Той е твърде слаб, това може да го погуби.

— Трябва да узнаем! По-добре той да умре, отколкото да не изпълним задължението си към Нейно Мрачно Величество.

Да... Смъртта му би могла да бъде обяснена... не и живота.

Когато нечии пръсти проникнаха като ледени върхове през пластовете на безсъзнателното състояние, в което се намираше, мозъкът му се сгърчи от изгаряща болка. Рейстлин положи усилия и за миг успя да се пребори с налитащата мъгла от нарастващо изтощение. Отвори очи и задъхано погледна право в изпълнените с бездънен мрак очни ябълки на олюляващите се мъртвешки лица, надвесени над него. Ръцете на създанията докосваха гърдите му.

Трябваше му само секунда, за да осъзнае какво търсят. Мисълта го ужаси.

— Не — произнесе, останал без въздух. — Няма да мина отново през това!

— Ще минеш, трябва да знаем! — отговориха те. Разгневен от безцеремонните им действия, Рейстлин изръмжа горчиво проклятие и направи опит да вдигне вдървените си ръце, за да се пребори със смъртоносната им прегръдка. Напълно безполезно. Мускулите му просто отказаха да се подчинят.

Яростта и болката, и безсилието изтръгнаха от него писък, който не можа да чуе никой, дори самият той. Пръстите уловиха нещо, болката се усили до непоносимост и той потъна — не в тъмнина, а в спомените си.

В Учебната зала, където седмината послушници работеха същата сутрин, нямаше прозорци. Достъпът на слънчева светлина бе изрично забранен. Не се допускаше дори светлината на двете луни — сребърната и червената. Колкото до третата, черната луна, присъствието ѝ така или иначе се усещаше както в помещението, така и навсякъде другаде из Крин, без да се налага някой да я вижда.

Залата беше осветена от дебели восъчни свещи в сребърни светилници, поставени на масата. Това позволяваше на послушниците да ги разнасят със себе си, докато учеха. Помещението бе единственото в целия замък на великия Фистандантилус, където горяха свещи. Навсякъде другаде се използваха сфери, заредени с магия за вечна светлина — можеха да се забележат къде ли не — носещи се леко във въздуха и разпръскващи мрачната атмосфера, която сякаш завинаги бе обгърнала с потайността си укреплението. В Учебната зала нямаше сфери поради една-единствена основателна причина — внесена в помещението, светлината им моментално щеше да изтлее заради ефекта на блокиращата магия. Ето кое обясняваше необходимостта от свещи, както и постоянната грижа да се избегне нежеланото влияние на слънчевата и лунната светлина.