Естествено, нищо от този род не се случваше. Магьосникът грижливо пазеше силите си. До настъпването на тази нощ. Тази нощ щеше да бъде различна, помисли си мрачно той. Беше неминуемо.
— Стража? — повика тихо Рейстлин.
—М-милорд? — заекна изплашено пазачът. Фистандантилус рядко заговаряше когото и да било, особено обикновените войници от охраната.
— Къде е лейди Кризания?
Пазачът не успя да подтисне презрителната извивка на устните си, когато доложи, че след вечеря "вещицата" се е оттеглила в палатката на генерал Карамон.
— Да изпратя ли някой да я повика, милорд? — попита с такова очевидно нежелание, че Рейстлин без да иска се усмихна в сенките на черната си качулка.
— Не — кимна магьосникът, сякаш поради никому неизвестна причина бе останал доволен от тази информация. — Има ли някакви вести от брат ми? Кога се очаква завръщането му?
— Генерал Карамон е известил, че ще се прибере утре, милорд — отговори объркано пазачът, сигурен, че магьосникът вече знае за намеренията на брат си. — Наредено ни е да изчакаме идването му и същевременно да сме подготвени за пристигането на кервана с доставките. Първите коли започнаха да влизат в лагера днес следобед, милорд. — Пазачът се размърда от внезапната мисъл, която му бе хрумнала. — Ако... ако възнамерявате да промените тези заповеди, милорд, трябва веднага да известя началника на стражата и...
— Не, не, нищо подобно — успокои го Рейстлин. — Просто исках да се уверя, че никой няма да ме безпокои тази вечер — никой или нищо. Ясно ли е... ъъ... Как се казваш?
— М-майкъл, господарю — отвърна пазачът. — Разбира се, милорд. Ако това е желанието ви, ще се погрижа веднага.
— Много добре.
Магьосникът замълча, загледан към студеното, ярко, осветено от Лунитари и звездите небе. Нащърбената Солинари почти не си струваше да се споменава — беше просто сребриста драскотина. По-важна за него бе онази луна, която бе видима единствено за собствените му очи. Нуитари, Черната луна, беше пълна и кръгла, подобно на дупка от непроницаем мрак сред океана от звезди.
Той пристъпи към пазача. Отметна леко качулката си, за да позволи на червената луна да се отрази дълбоко в очите му. Мъжът потрепери и несъзнателно понечи да отстъпи, ала дисциплинираността му на соламнийски рицар се оказа по-силна и не му позволи да се огъне пред погледа на магьосника.
Рейстлин проследи скованата му реакция с усмивка. Той сложи слаба ръка върху покритите с броня гърди на война.
— Никой по никакъв повод не бива да влиза в палатката ми — изсъска тихо и заплашително той. — Независимо какво се случва! Никой, разбираш ли? Нито лейди Кризания, нито брат ми, нито дори самият ти... никой!
— С-слушам, милорд — отвърна несигурно пазачът.
— Възможно е тази вечер да чуеш или видиш странни неща — продължи Рейстлин, впил омагьосващия си поглед в очите му. — Не им обръщай внимание. Всеки, който се осмели да влезе вътре, рискува собствения си живот... а също и моя!
— Д-да, господарю! — преглътна Майкъл. По слепоочията му бе избила пот, макар есенната нощ да бе изключително студена.
— Ти си — или си бил — соламнийски рицар, нали? — поинтересува се внезапно магьосникът.
Мъжът го погледна колебливо. Той отвори уста, ала Рейстлин поклати глава:
— Няма значение. Не е необходимо да ми отговаряш. Избръснал си мустаците си, но е изписано на лицето ти. Винаги мога да позная един соламнийски рицар. Искам от теб да ми се закълнеш в Кодекса на честта, че ще изпълниш нарежданията ми.
— Кълна се... — прошепна Майкъл. Магьосникът кимна удовлетворено и се обърна, за да влезе отново в палатката. Освободен от необходимостта да вижда единствено собствените си отражения в хипнотизиращите очи на Рейстлин, мъжът се върна на поста си, разтреперан, независимо, че се бе загърнал в дебело вълнено наметало. В последния момент обаче, Рейстлин спря и се обърна, а черната му роба прошумоля около него:
— Сър Рицарю. Младежът се обърна.
— Ако все пак някой влезе — подхвърли благо магьосникът — и наруши концентрацията ми... ако оцелея... ще очаквам, когато изляза, да открия изстиващия ти труп. Това е единственото извинение, което ще приема.
— Слушам, милорд — изпъна се твърдо Майкъл, въпреки че бе произнесъл думите съвсем тихо. — Est Sularas oth Mithas. Моята чест е моят живот.
— Да — Рейстлин сви рамене. — Обикновено така свършва всичко.