Магьосникът влезе в палатката си и остави война в очакване да се случи онова, което само новите богове можеха да знаят. В този момент му се искаше неговият братовчед Гарик също да е тук, за да сподели с него това странно и отблъскващо задължение. Само че Гарик беше с Карамон. Майкъл се уви още по-добре в наметалото и отправи към лагера поглед, изпълнен със стаен копнеж.
Там сега горяха топли огньове, имаше греяно вино и приятели и се разнасяха весели смехове. Тук всичко бе залято от лепкава, червена звездна светлина. А единственият звук, който се чуваше, бе дрънченето на бронята върху неудържимо треперещото му тяло.
Рейстлин прекоси вътрешността на палатката и спря пред големия дървен сандък, поставен до Леглото. Наред с жезъла на Магиус, покритият с издялани руни сандък бе другата негова вещ, която не позволяваше да бъде докосвана от друг. Не че някой имаше желание да го направи. Не и след като се бе разнесъл слухът за онова, което бе сполетяло пазача, който се бе опитал да го вдигне.
Магьосникът не бе казал нищо. Просто се втренчи в нещастника, докато онзи не изпусна сандъка със задавено възклицание.
По-късно, около лагерния огън, пазачът разтреперано бе разказвал, че на пипане сандъкът бил невероятно студен. Но не това го накарало да го изпусне, а усещането за невероятен, връхлитащ ужас, толкова силен, че човекът се чудеше как не се е побъркал.
От този случай нататък Рейстлин се грижеше сам за пренасянето на сандъка, макар никой да не знаеше как успява. Присъствието му в палатката бе неизменно и все пак не си спомняха да са го виждали натоварен на някой от конете, с които пренасяха личните му вещи.
Магьосникът вдигна капака и мрачно огледа съдържанието на сандъка — облечените в сини подвързии книги със заклинания, стъклениците, бутилките и торбичките с магически съставки, личните му книги (с черни подвързии), два-три свитъка, както и няколко прилежно сгънати черни роби. Нямаше магически пръстени или медальони, каквито често притежаваха чародеите с по-незначителни способности. Рейстлин намираше подобни атрибути за признак на крещяща некомпетентност.
Погледът му бързо премина през тези вещи, включително и през една изтъркана от употреба книга, която бе в толкова жалко състояние, че безпристрастният наблюдател лесно можеше да се зачуди какво ли прави сред останалите тайнствени предмети. Заглавието ѝ, изписано с големи, богато украсени букви, гласеше: Фокусите — начин да изумяваме и забавляваме! Беше напълно възможно част от текста на корицата да е изтрит от прекомерната употреба на нечии любящи ръце, но така или иначе никой вече не можеше да го твърди със сигурност.
Като остави настрана книгата, която дори и в този момент успя да извика на лицето му едва забележима усмивка, Рейстлин порови сред сгънатите роби и извади оттам малка кутия. Върху нея също бяха изрязани магически руни. Магьосникът измърмори няколко думи, за да неутрализира защитния им ефект и отвори кутията почти благоговейно. Във вътрешността ѝ имаше един-единствен предмет — богато украсена сребърна поставка. Той я извади изключително внимателно, след което я отнесе и я остави върху масата, която бе подготвил в центъра на палатката.
Настани се удобно на стола и измъкна от един от безбройните тайни джобове на робата си малка кристална сфера. На пръв поглед сферата приличаше на разноцветно топче за игра. Ала ако човек се загледаше по-внимателно във вътрешността ѝ, щеше да забележи, че цветовете се движат и сякаш притежават свой собствен живот. И сякаш се опитват да избягат.
Рейстлин я положи върху сребърната поставка. Закрепена по този начин, сферата изглеждаше почти нелепо малка и незначителна. Ала изведнъж, както обикновено, присъствието ѝ там му се стори напълно в реда на нещата, тя бе намерила своето собствено място. Топката от преплитащи се цветове нарасна, изпълвайки вдлъбнатината на поставката, докато поставката, заедно със самия Рейстлин и всичко останало наоколо, като че ли се смали и започна да изглежда нелепо.
Усещането не беше ново за него. Просто драконовата сфера — защото топката от преплитащи се цветове бе именно това, действаше по този начин. Винаги се стараеше да постави онзи, който я използва, в неизгодно положение. Отдавна обаче (всъщност не, това тепърва му предстоеше!) Рейстлин се бе научил да овладява това измамно чувство за непълноценност. Беше се научил не просто да овладява, а да контролира драконовата същност, която я обитаваше.
Магьосникът затвори очи, отпусна се и се потопи в магията. После докосна с върховете на пръстите си студената повърхност на драконовата сфера и произнесе древните думи: