Говори, господарю. Ще чува думите ти така, както чува ударите на сърцето си. А ти ще чуеш отговора му.
Рейстлин кимна...
Глава 2
Даламар захлопна книгата със заклинания и стисна безсилно юмрук. Беше сигурен, че прави всичко както трябва, че произнася думите с правилната интонация и ги повтаря необходимия брой пъти. Съставките бяха съвсем същите. Стотици пъти беше виждал Рейстлин да прави тъкмо това заклинание. И все пак не можеше да го доведе до успешен край.
Той уморено отпусна глава в ръцете си, затвори очи и се опита да извика обратно в спомените си своя шалафи, да чуе отново тихия глас на Рейстлин, точния тембър и ритъм. Да открие нещо, което не правеше както трябва.
Нямаше полза. Всичко изглеждаше съвсем същото!
"Е, може би просто трябва да изчакам, докато се върне", помисли си уморено той.
Мрачният елф се изправи и произнесе една-единствена дума, с която накара кристалната сфера върху бюрото на неговия учител да помръкне. В камината не гореше
огън. Беше топла и чудесна пролетна нощ. Даламар дори се бе осмелил да открехне прозореца съвсем мъничко.
През по-голямата част от времето, което бяха прекарвали заедно, здравето на Рейстлин бе крехко и капризно. Магьосникът ненавиждаше чистия въздух и предпочиташе да стои затворен в кабинета си, обгърнат от топлината на огъня и мириса на рози, магически съставки и разложение. Обикновено Даламар нямаше нищо против. Ала имаше дни, особено през пролетта, когато душата му се натъжаваше, а спомените за дома и гористите земи, които бе напуснал завинаги, го връхлитаха по-силно от всякога.
Застанал до прозореца, вдъхващ ароматите на обновения живот, който дори ужасите на Шойканската гора не можеха да надмогнат, Даламар позволи на мислите му да се зареят — само за миг — обратно към Силванести.
Мрачен елф — такова беше определението за онзи, който се е отвърнал от светлината. За своя народ Даламар бе именно това. Когато го бяха хванали, че носи Черната роба, към която никой елф не можеше дори да погледне, без да потръпне вътрешно, още повече, че упражняваше забранените изкуства — нещо твърде неуместно за низшия му статус, неговите господари бяха наредили да го хванат, да му запушат устата и да му завържат очите. След което хвърлиха тялото му в първата каруца и го откараха извън пределите на родните земи.
Последните му спомени от Силванести бяха свързани с мириса на трепетлики, цъфтящи цветя и глинеста почва. Всъщност сега си спомняше, че и тогава пролетта бе в разгара си.
Щеше ли някога да се върне, ако му се удадеше възможност? Би ли изоставил всичко без съжаление? Изпитваше ли поне мъничко тъга по изгубеното? Ръката му несъзнателно се издигна към гърдите. Макар да бе изминала повече от седмица, откакто Рейстлин го бе докоснал, прогаряйки пет дупки в кожата му, раните все още не искаха да заздравеят. Нито пък изобщо някога щяха, помисли си той с горчивина.
До края на живота си щеше да изпитва болка. И всеки път, щом свалеше дрехите си, щеше да ги вижда—гнойни белези, вечен знак за новата му принадлежност. Това бе наказанието, задето се бе осмелил да предаде своя шалафи.
Както се беше изразил пред Пар-Салиан, главата на Ордена, господарят на Кулата на Върховното чародейство в Уейрит — и господар на самия Даламар, след като мрачният елф бе изпълнявал ролята на шпионин от негово име — и на изплашените му до смърт магьосници: "Не беше повече, отколкото заслужавах."
И тъй, би ли напуснал това опасно място? За да се върне у дома, обратно в Силванести?
Даламар се загледа през прозореца с мрачна, изкривена усмивка, обзет от спомените за Рейстлин, неговия шалафи. Погледът му се откъсна от обсипаното със звезди небе и се зарея към вътрешността на кабинета, към стотиците тъмносини томове със заклинания, подредени в библиотеката. Имайки привилегията да бъде послушник на Рейстлин, неведнъж бе ставал свидетел на невероятни, ужасяващи, красиви, смъртоносни гледки. Чувстваше кълновете на могъществото в душата си и удоволствието от цялото това познание сякаш далеч надхвърляше изпитваната болка.
Не, никога нямаше да се върне. Никога нямаше да тръгне по обратния път.
Внезапно размишленията му бяха прекъснати от ясния звън на сребърна камбана. Чу се само веднъж. Тонът ѝ бе сладък и нисък. За онези, които живееха в Кулата (както и за отдавна умрелите), звукът имаше по-скоро обратен ефект, подобен на грьмовно издрънчаване на гонг. Някой се опитваше да влезе! Някой се бе осмелил да се изправи срещу ужасите на Дъбравата Шоикан и се намираше пред самите порти на Кулата.