Все още замаян от виденията и мислите за Пар-Салиан, Даламар внезапно почувства, че го връхлитат предчувствия за могъщия чародей в бели одежди, който нетърпеливо чака на прага. Освен това съвсем ясно си спомняше какво бе казал пред Съвета само няколко нощи по-рано: "Ако някой от вас дойде и се опита да проникне в Кулата по време на отсъствието му, бих го убил!"
Всичко, което трябваше да направи, бе да произнесе няколко магически фрази, за да изчезне от кабинета и да се появи отново, но от другата страна на портата.
Фактът, че отвън не го очакваше група страховити магьосници със святкащи очи, не го успокои особено. На тяхно място се възправяше фигура, облечена в ризница от драконови люспи, носеща грозната рогата маска на върховен Драконов повелител. В облечената си в тежка ръкавица ръка неканеният посетител държеше черен скъпоценен камък — среднощен камък, осъзна Даламар, — а зад него се долавяше, въпреки че не се виждаше, нечие присъствие, нечия чудовищна мощ — неумрял рицар.
Драконовият повелител използваше камъка, за да държи на разстояние Пазителите на Кулата — бледите им лица можеха да се видят в почти недоловимата му светлина: озъбени и жадни за кръв. Въпреки че Даламар не можеше да види лицето на Повелителя, той усещаше съвсем ясно гнева ѝ.
— Повелителко Китиара — произнесе мрачно и се поклони. — Простете грубото ми посрещане. Но ако ни бяхте известили предварително за пристигането си...
Китиара свали шлема със замах и впи в Даламар студените си кафяви очи, които внезапно напомниха на елфа за роднинството ѝ с неговия шалафи.
— ... щеше да се погрижиш да получа дори още по-интересно посрещане, не ще и дума! — каза рязко и тръсна тъмната си къдрава коса. — Идвам и си отивам, когато поискам, особено ако правя посещение на собствения си брат! — Гласът ѝ буквално трепереше от гняв. — Едва успях да се промъкна покрай онези проклети дървета във веселата ви горичка, а ето, че сега ме спират и на входната врата! — Ръката ѝ посегна към меча. Тя пристъпи напред. — В името на боговете, някой трябва да ти даде един хубав урок, подлизурко такъв...
— Повтарям извинението си — каза напълно спокойно Даламар, при все че в продълговатите му очи се забелязваше леко блещукане, което накара Кит да осъзнае безумието на постъпката, която се канеше да извърши.
Както повечето войни и Китиара смяташе магьосниците за слабаци, които си губят времето да четат книги, вместо да го употребят за нещо по-разумно, като овладяването на парче добре наточена стомана, например. Е, понякога от тях имаше полза, но когато ставаше дума за сериозна работа, самата тя предпочиташе да се осланя на собствения си меч и умения, вместо на куп дрънканици и щипка прилепова тор.
В общи линии мнението ѝ за Рейстлин и неговия послушник не се различаваше много от тази представа, плюс факта, разбира се, че Даламар спадаше към една още по-презряна от нея категория — тази на елфите, раса, известна със слабостта си.
От друга страна, в Китиара имаше и някои други черти, които не се вписваха точно в занятието ѝ на войн. Това беше и причината да е надживяла по-голямата част от онези, които се осмеляваха да се изправят насреща ѝ. Умението ѝ да преценява качествата на противника от пръв поглед не я подведе и този път. Спокойствието в очите на Даламар и непринудената му стойка — особено пред демонстрираното от нея раздразнение — значеха само едно. Че този път Китиара се бе изправила срещу враг, който вероятно нямаше никакво намерение да отстъпи и щеше да се защити по подобаващ начин.
Все още не го разбираше напълно. Но вече бе разпознала опасността в този мъж и макар мислено да си взимаше бележка да остане бдителна, както и, евентуално, за в бъдеще да използва информацията в своя полза, жената войн почувства някакво странно привличане към него. А и това, че поведението му вървеше в комплект с не чак толкова неприятна външност (трябваше да признае, че не приличаше на типичен елф) и изключително мускулесто тяло (макар и скрито под черната роба, силното му телосложение не оставаше незабелязано за нея), внезапно я накара да си даде сметка, че би могла да постигне повече, ако подходи към него любезно, вместо да го обсипва със заплахи.
"Защо пък не — помисли си тя, докато погледът ѝ се плъзгаше по гърдите на Даламар, където черната роба се бе разтворила и разкриваше бронзовата му кожа. — Може дори да се окаже забавно."
Прибра наполовина измъкнатия си меч и продължи напред, само дето сега блясъкът, който бе искрял по острието му, се излъчваше от очите ѝ.
— Прости ми Даламар... така се казваш, нали? — Намръщеното ѝ изражение се стопи в изкривената очарователна усмивка, която бе покорявала не един и двама мъже. — Проклетата гора ми дойде в повече. Прав си. Трябваше да известя брат си, че идвам. Признавам, че действах импулсивно. — Сега Китиара спря точно пред него, всъщност съвсем близо. Загледа се към скритото в сенките на качулката лице и добави: — Често... се случва да постъпвам по този начин... импулсивно.