— Не, разбира се — съгласи се Даламар. — Но нейният успя. Паладин изпрати контразаклинание и призова душата ѝ при себе си Братът-близнак на шалафи, вашият полубрат, повелителко — поклони се той към вбесената Китиара, — отнесе тялото на младата лейди в Кулата на Върховното чародейство, където магьосниците я изпратиха обратно при единствения достатъчно могъщ човек, способен да я върне към живот — Царя-жрец на Истар.
— Малоумници! — изрева Кит с почервеняло от ярост лице. — Изпратили са я при него! Точно това е искал Рейстлин!
— Беше им известно — прекъсна я меко елфът. — Аз им казах.
— Ти? — задъха се Китиара.
— Имах известни съображения, които на драго сърце ще ви разясня — вдигна рамене Даламар. — Но ще отнеме време. Нека първо се настаним удобно. Бихте ли дошли с мен в покоите ми?
Той протегна ръка. Китиара се поколеба, но я пое. Мрачният елф я придърпа и обви длан около кръста ѝ. Жената стреснато се противопостави, без да полага особено сериозни усилия. Неочакваната прегръдка на Даламар беше едновременно силна и непоколебима.
— За да проработи заклинанието за пренасяне на разстояние — обясни той, — се налага да се притиснете възможно най-плътно към мен.
— Имам крака — отвърна Кит. — И пет пари не давам за фокусите ти!
Ала независимо от думите ѝ, тялото ѝ се притисна още по-силно до неговото.
— Щом такова е желанието ви — сви рамене Даламар и внезапно изчезна.
Китиара се огледа неразбиращо, и после чу гласа му:
—Нагоре по спираловидната стълба, повелителко. След петстотин тридесет и деветото стъпало завийте вляво.
— Така че, както разбирате, за мен залогът също е от огромно значение — завърши той. — Задачата ми беше възложена от Съвета на трите Ордена—Черния, Белия и Червения, и се състоеше в това на всяка цена да предотвратя тази ужасяваща опасност.
Двамата се бяха разположили в личните, разточително обзаведени покои на мрачния елф. Остатъците от леката им среднощна закуска бяха разчистени само с едно елегантно движение на ръката му. В момента седяха пред запален огън, който в топлата пролетна нощ гореше най-вече заради светлината. Танцът на игривите пламъци сякаш подсилваше значението на водения разговор...
— Но защо тогава не си го спрял? — настоя гневно Китиара и стовари златния си бокал върху дръжката на креслото. — Толкова ли е трудно? — последните ѝ думи бяха придружени с подобаващ жест, който съвсем ясно илюстрираше вложения смисъл. — Нож в гърба. Бързо и резултатно. — Тя му хвърли един унищожителен поглед: — Или тези неща са под достойнството на разните му там магьосници?
— Не бих казал. — Той не откъсваше проницателния си поглед от нея. — Но ако човек носи черна роба, е длъжен да използва далеч по-изтънчени методи, за да се отърве от враговете си. За съжаление, проблемът е в това, че се налагаше да се справя не с друг, а с него, повелителко. Уверявам ви, че задачата не е никак проста.
Той отпи от виното си, сякаш се опитваше да скрие обзелата го тревога.
— Ха! — изсумтя Китиара.
— Не, чуйте ме добре и разберете онова, което искам да ви кажа — каза тихо Даламар. — Вие въобще не го познавате. И което е по-лошо, не се страхувате от него! Това ви води право към собствената ви гибел.
— Да се страхувам от Рейстлин? От този дребен, кашлюкащ негодник? Не говориш сериозно... — подхвана тя през смях. Ала смехът ѝ секна. Китиара се наведе към него: — Наистина говориш сериозно. Изписано е в очите ти!
Даламар се усмихна мрачно.
— Страхувам се от него повече от което и да е друго нещо на този свят, включително и от смъртта. — Той разтвори робата на гърдите си, за да разкрие пресните белези оставени от пръстите на Рейстлин.
Китиара озадачено разгледа раните и вдигна очи към бледото лице на мрачния елф:
— Що за оръжие е използвал? Не разби...
— Собствената си ръка — произнесе безизразно Даламар. — Това беше посланието му към Пар-Салиан и Съвета, когато ми заповяда да отида и да им предам поздравите му.
Кит беше виждала какви ли не ужасни гледки — пред очите ѝ бяха изкормвали хора или бяха откъсвали главите им, беше присъствала на изтезания, провеждани в подземия дълбоко в недрата на планините от Господарите на Смъртта. Ала при вида на сълзящите, възпалени белези и при мисълта, че ги е причинил собственият ѝ брат, нещо я накара да потръпне от ужас.
Тя потъна в креслото си, за да обмисли по-добре онова, което бе чула от Даламар. Може би наистина подценяваше Рейстлин. Отпи от чашата си с потъмняло лице.