— Значи възнамерява да прекрачи през Портала — произнесе бавно, като все още се опитваше да нагоди плановете си към новите разкрития. — Заедно със свещенослужителката. И ще попадне в Бездната. А после какво? Трябва да му е повече от ясно, че не може да се изправи срещу Царицата на Мрака на нейна територия!
— Разбира се, че му е ясно — каза Даламар. — Той е силен, но... там... тя е по-силна. Точно поради това възнамерява да я подмами навън, иска да я принуди да влезе в нашия свят. Тук, според него, задачата му ще се окаже далеч по-лесна.
— Луд! — прошепна Китиара, изгубила ума и дума. — Той е луд! — Тя остави златния бокал и в бързината разля по-голямата част от съдържанието му върху ръката си. — Нима не я е виждал в нашия свят, когато не беше повече от сянка, когато пълното ѝ влизане в него беше възпрепятствано!
Тя се изправи и тръгна да се разхожда по мекия килим, богато украсен с така обожаваните от всички елфи разноцветни образи на дървета и цветя. Застана пред огъня и протегна пръсти към него, за да прогони внезапния студ, който я бе обзел. Даламар застана до нея в шепота на черната си роба. Кит заговори отново и макар да бе погълната от собствените си мисли, нещо в нея я караше почти физически да долавя топлината, която се излъчваше от тялото на мрачния елф:
— Какво ще се случи според твоите господари-чародеи? Кой изобщо ще победи, ако Рейстлин успее в налудничавите си планове? Има ли някакъв шанс?
Даламар сви рамене и пристъпи още по-близо до нея. Ръката му се плъзна по гърба ѝ. Пръстите му нежно погалиха гладката кожа на врата ѝ. Усещането беше невероятно. Китиара затвори очи и си пое дъх.
— Чародеите не знаят — каза той и се наведе, за да я целуне малко под ухото. Тя изви гръб като котка и се сгуши в него. — Тук той е в стихията си — продължи Даламар. — А Царицата ще бъде слаба. Естествено, нищо не гарантира лесната му победа. Някои дори са на мнение, че магическата битка помежду им може да унищожи целия свят.
Ръката на жената-войн се зарови в гъстата му копринена коса. Тя притисна устните му към шията си.
— Но... Има ли някакъв шанс? — настоя дрезгаво.
Движенията на Даламар престанаха и той се отдръпна. Ръцете му обхванаха раменете ѝ и я накараха се обърне с лице към него. Китиара се взря дълбоко в очите му и видя в тях отговора, който търсеше.
— Разбира се. Винаги съществува такъв шанс.
— А какво ще правиш ти, ако той успее да прекрачи през Портала? — Дланите ѝ почиваха върху гърдите му. Там, където Рейстлин бе оставил своя ужасен отпечатък. Очите ѝ бяха озарени от напиращото желание, което почти, но не напълно, успяваше да прикрие хладно отсъждащия зад тях ум.
— Няма да му позволя да се върне — отвърна той. — Ще запреча Портала, така че да не успее да премине през него. — Пръстът му проследи закачливата извивка на устните ѝ.
— И каква може да е личната ти награда в замяна на една толкова опасна мисия? — попита тя, като се притисна към него и закачливо ухапа пръста му.
— Ако успея, ще стана Господар на Кулата — отговори той. — И ще оглавя Ордена на Черните роби. Защо?
— Бих могла да ти помогна — рече с въздишка Китиара и заби нокти в гърдите му като мъркаща котка. Даламар я прегърна още по-здраво. — Нуждаеш се от помощта ми — прошепна тя. — Не можеш да се изправиш срещу него съвсем сам.
— Ах, скъпа моя. — Мрачният елф я изгледа с крива, иронична усмивка. — И на кого смяташ да помогнеш в действителност? На мен или на него?
Ръцете ѝ се плъзнаха под робата му.
— Това... ще зависи изцяло от развитието на битката!
Усмивката на Даламар се разшири. Той прошепна в ухото ѝ:
— Повелителко, двамата с вас се разбираме така добре.
— О, да разбираме се — въздъхна от удоволствие тя. — Но стига сме говорили за брат ми. Искам да те попитам нещо друго. Един въпрос отдавна не ми дава мира. Какво
носят магьосниците под тези дълги роби, мрачни елфе?
— Не много — измърмори Даламар. — А какво носят жените-войни под броните си?
—Нищо.
Китиара вече си беше тръгнала.
Даламар лежеше в леглото си и се бореше със сънливостта. Все още долавяше аромата на косите ѝ по възглавницата си — странна, опияняваща смес от парфюм и стомана, която съвсем точно пасваше на самата Китиара.
Мрачният елф се протегна мързеливо и се усмихна широко. Нямаше абсолютно никакво съмнение, че тя ще го предаде при първи удобен случай. А и тя също знаеше, че той на свой ред ще я унищожи, стига това да му помогне да осъществи намеренията си. Никой от двамата не намираше тази мисъл за смущаваща. Всъщност тя дори правеше любовната игра още по-забавна.