Останалите пехотинци вече отстъпваха с непрекъсната стрелба. Без радио нямаше начин да организират отстъплението си. Боби откри, че тича към купола заедно с останалите. Онази малка и далечна част от ума ѝ, която не се паникьосваше, знаеше, че стъклото и металът на купола няма да ги защитят от твар, която може да разкъса на две брониран мъж или да направи на парчета деветтонен механобот. Тази част от ума ѝ разбираше колко безполезно е да се опитва да потисне ужаса си.
Докато намери външната врата на купола, с нея бе останал само един пехотинец. Гураб. Отблизо тя можеше да види лицето му през бронираното стъкло на шлема. Той ѝ крещеше нещо, което не се чуваше. Боби понечи да се наведе към него, за да докоснат шлемовете си, но той я блъсна назад и я събори върху леда. Заудря по контролното табло на вратата с металния си юмрук, опитвайки се да я отвори, когато създанието го настигна и с един небрежен замах откъсна шлема на скафандъра му. Гураб остана за момент с глава във вакуума, мигайки, раззинал уста в беззвучен писък; а после създанието със същата лекота му откъсна и главата.
След това се обърна и погледна към Боби, която продължаваше да лежи по гръб.
Отблизо се виждаше, че очите му са яркосини. Сияйно, електрическо сини. Бяха красиви. Тя вдигна оръжието и задържа спусъка натиснат половин секунда, преди да осъзнае, че мунициите ѝ отдавна са свършили. Създанието изгледа оръжието с нещо, което приличаше на любопитство, а после се взря в очите ѝ и килна глава на една страна.
„Това е краят — помисли си тя. — Така ще си отида, без да разбера какво ме е убило и защо.“ Можеше да понесе смъртта. Но да умре, без да получи никакви отговори, ѝ се струваше ужасно жестоко.
Създанието направи крачка към нея, после спря и затрепери. Нов чифт крайници щръкнаха от средата на туловището му и се замятаха във въздуха като пипала. Главата му, която и без това си беше уродлива, сякаш се изду още повече. Сините му очи засияха ярко като лампите в куполите.
А после то избухна в огнено кълбо. Взривът я запокити по леда и тя се блъсна в една ниска могила достатъчно силно, че омекотяващият гел в скафандъра ѝ да се втвърди и да я скове неподвижно.
Боби лежеше по гръб и съзнанието ѝ гаснеше. Нощното небе над нея се изпълни с проблясъци. Корабите в орбита стреляха един по друг.
„Прекратете огъня — изпрати отчаяно мисълта си към чернотата. — Те отстъпваха. Прекратете огъня.“ Радиото ѝ още не работеше, скафандърът ѝ бе мъртъв. Не можеше да каже на никого, че пехотинците на ООН не са атакували.
Нито че нещо друго е атакувало.
2.
Холдън
Кафемашината пак беше развалена.
Пак.
Джим Холдън натисна червения бутон няколко пъти, макар да знаеше, че няма смисъл, но не можеше да се спре. Голямата блестяща кафемашина, която би трябвало да вари достатъчно кафе, за да поддържа щастлив един марсиански екипаж, отказваше да направи и една-единствена чаша. Или дори да издаде звук. Тя не само че отказваше да вари кафе, отказваше даже да се опита. Холдън затвори очи и усети трупащото се в слепоочията му кофеиново главоболие. Натисна бутона на най-близкото стенно табло, за да включи интеркома.
— Еймъс — повика той.
Интеркомът не работеше.
Чувствайки се все по-нелепо, той натисна бутона още няколко пъти. Нищо. Отвори очи и видя, че всички лампички по таблото са угаснали. После се обърна и видя, че лампичките на хладилника и печките също не светят. Не беше само кафемашината; цялата каюткомпания открито се бунтуваше. Холдън погледна към името на кораба, „Росинант“, прясно изписано на стената, и каза:
— Сладурче, защо ме нараняваш, като те обичам толкова много?
Извади ръчния си терминал и се обади на Наоми.
След няколко секунди тя най-сетне отговори:
— Ъъъ, ало?
— Каюткомпанията не работи, къде е Еймъс?
Пауза.
— Обаждаш ми се от каюткомпанията? След като сме на един и същи кораб? Интеркомът далечко ли ти се вижда?
— Интеркомът също не работи. Когато казах „Каюткомпанията не работи“, това не беше остроумна хипербола. Означава буквално, че нищичко тук не работи. А ти се обадих, защото ти си носиш терминала, а Еймъс почти никога не го носи. И също така, защото той никога не ми казва върху какво работи, но винаги казва на теб. И така, къде е Еймъс?
Наоми се засмя. Звукът беше прекрасен и неизменно докарваше усмивка на лицето му.
— Подменя някакви кабели.
— Горе има ли ток? Или се носим неуправляемо и всички вие се мъчите да измислите как да ми поднесете новината?
Холдън чу по линията как Наоми трака по терминала си. Докато работеше, си тананикаше.