Лагерните началници не обичаха „кучетата“ (с изключение на първите месеци на „войната“). Те предпочитаха да си имат работа със старите апаши, които бяха по-разбираеми, по-елементарни.
Войната на „кучетата“ отговаряше на тъмната и силна апашка потребност от сладостно убийство, от утоляването на жаждата за кръв. Войната на „кучетата“ бе отражение на събитията, чиито свидетели години наред бяха криминалните. Епизодите на истинската война се бяха отразили като в криво огледало в събитията на престъпния свят. Реалността на тези кървави събития, от които на човек му спираше дъхът, извънредно много привличаше главатарите. Дори най-обикновената джебчийска кражба, за която се заплащаше с три месеца затвор, или ограбването на някое жилище според тях се извършват в някакъв „творчески подем“. Както разправят апашите, те се съпътствуват от висше душевно напрежение, което не може да се сравни с нищо друго, от благодатна вибрация на нервите — престъпникът усещал, че живее.
Колко ли по-остро, по-садистично остро е усещането, когато убиваш, когато проливаш кръв; и това, че противникът ти също е апаш, допълнително усилва преживяванията. Присъщата на престъпния свят театралност намира изход в този огромен дългогодишен кървав спектакъл. Тук всичко е истинско и всичко е игра, страшна, убийствена игра. Както при Хайне: „За месо ще е месото, а за кръв — кръвта човешка.“
Апашите играят, подражавайки на политиката и на войната. Апашите главатари окупираха градове, изпращаха разузнавателни отреди, прекъсваха комуникациите на противника, съдеха и бесеха изменниците. Всичко беше и реалност, и игра, кървава игра.
Историята на криминалните, датираща от хилядолетия, познава много примери на кървава борба между бандитски шайки — за зони на грабеж, за господство в „престъпния свят“. Но многото особености на войната на „кучетата“ я правят единствено по рода си събитие.