Указите от 1947 година поставиха пред „престъпния свят“ сериозни проблеми и най-добрите апашки умове трескаво търсеха сигурно решаване на въпроса.
Според апашкия закон крадецът няма право да заема каквито и да било административни лагерни длъжности, които се поверяват на затворници. Апашът няма право да бъде нито нарядчик, нито старейшина, нито десетник. По този начин той би се влял в редиците на онези, с които е враждувал цял живот. Крадецът, заел такава административна длъжност, престава да бъде апаш — обявяват го за „куче“, за „станал на куче“, той излиза извън закона и всеки апаш би счел за чест при удобен случай да тегли ножа на такъв ренегат.
Престъпният свят е много чувствителен по този въпрос, правоверните тълкувания на някои сложни проблеми напомнят на изтънчената логика на талмудистите.
Пример: апашът минава край стаята на дежурния. Надзирателят му виква: „Ей, я удари релсата, без друго минаваш край нея…“ Ако апашът удари релсата — сигнал за ставане и за проверка, — той вече е нарушил закона, „тръгнал е да става куче“.
„Сборищата“ или „съдилищата на честта“, където „се търсят правата“, са заети предимно с разглеждането на случаи и провинения именно с измяна на знамето и с „юридическото“ тълкуване на една или друга подозрителна постъпка. Виновен или невинен? Положителният отговор на „съдилищата на честта“ обикновено почти веднага води до кървава разправа. Разбира се, не съдиите са тези, които убиват — това се върши от младите апаши. Главатарите винаги са смятали, че такива „актове“ са полезни за младия апаш — той придобива опит, калява се…
С параходи и влакове в Магадан и в Уст Цилма започнаха да пристигат осъдените след войната апаши. „Войскари“ — така ги наричаха впоследствие. Всички те бяха участвали във войната и не биха били осъдени, ако не бяха извършили нови престъпления. Уви, имаше извънредно малко такива като Воронко. Огромното мнозинство от апашите се бяха върнали към професиите си. Строго погледнато, те не се бяха отдалечавали от тях — мародерството на фронта стои близо до основното занимание на тази социална група. Сред воювалите апаши имаше и наградени с ордени. Апашите — инвалиди от войната — си намериха нови и то много солидни доходи — просията във влаковете, пътуващи на близки разстояния.
Сред „войскарите“ имаше много изтъкнати апаши, видни дейци на този подземен свят. Сега се връщаха след няколкото години война-свобода в местата, с които бяха свикнали, в домовете с решетки на прозорците, в зоните на лагерите, оплетени с десет реда бодлива тел, връщаха се в местата, с които бяха свикнали, обзети от непривични мисли и явна тревога. Вече бяха успели да обсъдят едно-друго през дългите нощи на пътуването и всички бяха съгласни, че вече не може да се живее както преди, че в престъпния свят са назрели въпроси, които бързо трябва да се обсъдят на „най-високо равнище“. Главатарите на „войскарите“ си представяха радостните срещи със старите другари, сцените на безкрайни хвалби на „гостите“ и „домакините“ и освен всичко друго, помощ при решаването на онези най-сериозни въпроси, които животът бе поставил пред престъпния свят.
Не беше писано тези техни надежди да се сбъднат. Старият „престъпен свят“ не ги прие в редиците си и „войскарите“ не бяха допуснати до „съдилищата“. Оказа се, че въпросите, вълнуващи новодошлите, отдавна са обмислени и обсъдени в стария „престъпен свят“. А решението съвсем не беше такова, каквото предполагаха „войскарите“.
— Бил ли си на война? Държал си пушка, така ли? Значи си куче, истинско куче и според „закона“ трябва да бъдеш наказан. На това отгоре си и страхливец! Нямал си смелост да откажеш, ако трябва — да извършиш престъпление и да те осъдят или дори да умреш, но да не вземаш пушката!
Ето как отговаряха на новопристигналите „философите“ и „идеолозите“ на „престъпния свят“. Най-важното е чистотата на апашките убеждения, казваха те. И нищо не трябва да се променя. Апашът, ако е истински апаш, а не апашорче, трябва да съумее да оцелее при всеки един Указ — затова се нарича апаш.
„Войскарите“ напразно се позоваваха на миналите си заслуги и настояваха да бъдат допуснати до „съдилищата на честта“ като равноправни и авторитетни съдии. Апашите от старото поколение, преживели с осминката хляб в килията по време на войната, преживели и по-страшни неща, бяха непреклонни.
Но нали сред завърналите се имаше много прочути личности от престъпния свят. Бяха предостатъчно и „философите“, и „идеолозите“, и „вождовете“. Изтикани от родната среда по такъв безцеремонен и решителен начин, те не можеха да се примирят с положението на парии, на което ги обричаха правоверните апаши. Водачите на „войскарите“ напразно изтъкваха, че случайността, особеността на положението им в момента, когато са им предложили да отидат на фронта, са изключвали отрицателния отговор. Естествено, криминалните никога не са били обземани от патриотични настроения. Армията, фронтът — това беше предлог да излязат на свобода, пък сетне — каквото рече Господ. В един определен момент интересите на държавата и техните лични интереси се бяха слели — и именно за тях отговаряха сега пред бившите си другари. При това войната отговаряше на такива чувства на апаша, като търсене на опасности, на риск. Те изобщо не бяха мислили за „перековка“, за отцепване от „престъпния свят“ — нито преди, нито сега. Засегнатото самолюбие на „авторитетните“, престанали да бъдат авторитети, осъзнаването на безполезността на предприетата стъпка, обявена от другарите им за предателство, спомените за трудните военни години — всичко това изостряше отношенията, нажежаваше „подземната“ атмосфера до крайна степен. Сред апашите имаше и такива, които биха тръгнали за фронта поради слабост на духа — бяха ги заплашвали с разстрел, а и биха го сторили по онова време. По-слабите бяха последвали главатарите, „авторитетите“ — животът си е живот.