Магаданският етапен затвор бе изцяло „кучешки“. Зимата привършваше и „законните“ апаши с нетърпение очакваха началото на навигацията. Първият параход трябваше да реши съдбата им. Какво ли щеше да им донесе — живот или смърт?
С парахода от „континента“ пристигнаха първите стотици правоверни апаши. Сред тях нямаше „кучета“!
„Кучетата“ от магаданския етапен затвор бързо се прехвърлиха в „своето“ Западно управление. След като получиха подкрепление, апашите живнаха и кървавата борба избухна с нова сила. Оттогава всяка година кадрите на „законните“ апаши се попълваха от новодошли, докарани от „континента“ крадци. А кадрите на „кучетата“ се множаха посредством вече известния ни начин — целуване на нож.
Бъдещето продължаваше да е неопределено. През 1951 година Иван Чайката — един от най-„авторитетните“ представители на апашкия закон по онова време и по онези места — предстоеше да бъде изпратен по етапен ред след едномесечно лечение в централната затворническа болница. Той изобщо не беше боледувал. Бяха заплашили началника на санитарната част на мината, където „се водеше“ апашът, че ще му видят сметката, ако не прати техния другар да си почине в болницата, и обещали да му дадат два костюма, ако го изпрати. Началникът на санитарната част изпратил Чайката. В анализите, направени в болницата, нямало нищо, което да представлява заплаха за живота на апаша, ала успели да поприказват със завеждащия терапевтичното отделение. Чайката лежа в болницата цял месец, преди да се съгласи „да се изпише“. Но когато трябвало да бъде изпратен с един етап от болницата, Чайката, щом чул името си, попитал нарядчика за къде е етапът. Нарядчикът решил да се пошегува и казал името на една от мините на Западното управление, където не изпращаха „законни“ апаши. Десет минути по-късно Чайката се престорил на болен и помолил да извикат началника на затвора. Началникът дошъл заедно с един лекар. Чайката сложил дланта на лявата си ръка на масата, разперил пръсти и с ножа, който стискал в другата си ръка, пронизал на няколко пъти собствената си китка. Всеки път ножът се забивал в дървото и Чайката с рязко движение го измъквал. Всичко това станало за минута-две. Чайката обяснил на стреснатото началство, че той е апаш и знае правата си. Трябвало да замине за апашкото, Северно управление. На запад, на явна смърт, нямал намерение да тръгва — по-добре да загубел ръката си. Началникът, доста поизплашен, едва се ориентирал в ситуацията — та нали смятали да изпратят Чайката именно там, където той искал. Така благодарение на нарядчика едномесечната почивка на Чайката в болницата била малко развалена. Ако не беше попитал нарядчика за къде пътува етапът — всичко би свършило благополучно.
Централната затворническа болница с над хиляда легла, гордостта на колимската медицина, се намираше на територията на Северното управление. Естествено, че апашите я смятаха за своя районна болница, а не за централна. Ръководството на болницата дълго време се опитваше да бъде „над схватката“ и се правеше, че лекува болните от всички управления. Това не беше точно така, понеже апашите смятаха Северното управление за споя цитадела и настояваха специалните им права да се спазват на цялата територия на управлението. Те настинаха и тази болница да не се лекуват „кучета“ — условията в нея биха много по-добри, отколкото където и да било, и най-важното, централната болница имаше право да „актира“ инвалидите за прехвърляне на „континента“. Те „настояваха“ за това не със заявления, не с оплаквания, не с молби, а с ножове. Няколко убийства пред очите на началника на болницата — и той се кротна, разбра къде е истинското му място в тези толкова сложни условия. Опитите на болницата да се задържи на чисто лекарски позиции не продължиха дълго. Когато някой болен забива през нощта нож в корема на съседа си — това е много убедително, колкото и да разправя началството, че не го интересува „гражданската война“ сред престъпния свят. Първоначалното упорство на ръководството на болницата и уверенията, че няма никаква опасност, бяха подлъгали няколко „кучета“. Те се бяха съгласили да бъдат лекувани, както им бяха предложили в мините (всички местни лекари се съгласяваха да „оформят“ медицинските документи, само и само мината да се отърве поне за кратко от криминалните); конвоят ги бе докарал в болницата, но само до приемното отделение. Тук, разузнали обстановката, те искаха веднага да бъдат върнати обратно. В повечето случаи такива ги връщаха със същия конвой. Веднъж дори беше станало така, че началникът на конвоя, комуто отказали да приемат конвоираните от него затворници, оставил в канавката близо до болницата връзката „лични дела“, зарязал и болните и се опитал да избяга с камиона заедно с войниците си. Вече били изминали около четиридесет километра, когато с друга кола ги настигнали войниците и офицерите от охраната на болницата, с пушки и револвери, готови за стрелба. „Бегълците“ били върнати под конвой в болницата, връчили им хората и „делата“ и се сбогували.