Само веднъж четири „кучета“ — прочути престъпници — посмяха да нощуват в сградата на болницата. Барикадираха вратата на специално отредената им стая и се редуваха да пазят с нож в ръка. На сутринта ги изпратиха обратно. Това беше единственият случай, когато в болницата открито бе внесено оръжие — началството се правеше, че не забелязва ножовете в ръцете на „кучетата“.
Обикновено оръжието го конфискуваха в приемното отделение — това се правеше много просто: събличаха болните голи и ги извеждаха в съседното помещение за преглед. След всеки етап на пода и зад облегалките на дървените пейки оставаха захвърлени дълги железни гвоздеи и ножове. Сваляха се дори бинтовете на превръзките, сваляше се гипсът от счупванията, понеже апашите пристягаха с бинтовете ножове към телата си, криеха ги под превръзките.
С времето в централната болница пристигаха все по-малко „кучета“ — на практика апашите вече бяха спечелили спора с началството. Наивният началник, изчел Шейнин и Макаренко, тайно, а понякога и открито възхищавайки се от „романтичния“ престъпен свят („Знаете ли, той е прочут апаш“ — това се казваше с такъв тон, сякаш ставаше дума за някой академик, открил тайната на атомното ядро), смяташе себе си за познавач на апашките обичаи. Беше чувал за „Червения кръст“, за отношението на апашите към лекарите и мисълта за лично общуване с криминалните приятно гъделичкаше самолюбието му.
Бяха му казали, че „Червеният кръст“, т.е. медицината, медицинските работници и на първо място лекарите, се намират в особено положение в очите на престъпния свят. Те са неприкосновени, „екстериториални“ за апашките операции. Нещо повече, в лагерите апашите предпазват лекарите от какви ли не нещастия. Това елементарно, грубо ласкателство подлъгваше и подлъгва мнозина. Всеки апаш и всеки лекар в лагера може да разкаже старата-прастара приказка как апашите върнали на лекаря откраднатия часовник (куфар, костюм) веднага щом научили, че той е лекар. Това беше вариант на „Часовникът на Едуард Ерио“. Популярна е и историята за главния лекар, който бил нахранен в затвора от ситите апаши (с храна от колетите, отнети от останалите жители на затворническата килия). Съществуват няколко подобни класически сюжета, които се разправят по определени правила, както се разиграва шахматен дебют…
Къде се криеше истината, каква беше целта на това? Всичко опираше до хладнокръвните, добре премислени подли апашки сметки. Истината е, че единственият защитник на затворника в лагера (в това число и на апашите) е лекарят. Не началникът, не щатният от КВЧ — културният работник, а единствено лекарят оказва ежедневна и реална помощ на арестанта. Лекарят може да те вкара в болницата. Може да ти осигури някой ден почивка — това е нещо много важно. Лекарят може да те изпрати някъде другаде или да направи така, че да не те изпратят — всяко подобно придвижване се прави с разрешение на лекаря. Той може да те прехвърли на лека работа, да занижи „трудовата категория“ — в тази жизненоважна област лекарят почти не се контролира от никого, най-малко от местния началник. Лекарят контролира храната за затворниците и ако не участвува лично в разхищаването й, това е много добре. Той има право да предпише по-голяма дажба. Много са правата и задълженията му. И колкото и да е лош лекарят — той си остава моралната сила в лагера. Много по-важно е да имаш влияние върху лекаря, отколкото да си хванал на въдицата си началника или да подкупваш работника от културно-възпитателната част. Лекарите ги подкупват много умело, заплашват ги предпазливо, сигурно дори им връщат откраднатото. Впрочем, няма живи примери за това. По-скоро може да се видят лагерни лекари — включително и волнонаемни, — облечени с костюми или хубави панталони, подарени им от апашите. Престъпният свят е в добри отношения с лекаря докато лекарят (или който и да е друг медицински работник) изпълнява всички искания на тази нагла банда, искания, които стават все повече и повече с оплитането на лекаря в уж невинните му връзки с криминалните. А в това време болните хора, измъчените старци трябва да умират ни пировете си, понеже местата в болницата са заети от здравите апаши, които си почиват там. И ако лекарят откаже да изпълни исканията на престъпния свят, с него вече не се държат като с представител на „Червения кръст“. Един млад лекар от Москва, Суровой, категорично отказал да изпълни исканията на апашите да изпрати в централната болница трима апаши — на почивка. На другата вечер го убили в приемното му време — патологоанатомът преброил петдесет и две рани от нож на трупа му. Една възрастна лекарка, доктор Шицел, която работеше в женската мина, отказала да освободи от работа някаква апашка. Още на другия ден лекарката била съсечена с брадва. Присъдата била изпълнена от собствената й санитарка. Суровой беше млад, честен и с гореща кръв. След като го убиха, на длъжността му бе назначен доктор Крапивницки — волнонаемен лекар с богат опит като началник на санитарните части на дисциплинарни мини.