Джеф Груб
Войната на Либърти
Посвещавам тази книга на феновете на StarCraft и в частност на моите колеги, които прекараха безброй часове в изпипване на атаките на рояците зерглинги.
Действията в този роман се развиват в сърцето на вселената на StarCraft, която нямаше да съществува, ако не беше усилената работа на талантливите дизайнери, художници и програмисти от Blizzard Entertainment.
ПРЕДИ ВОЙНАТА
Човекът в опърпаното сако стои облян в светлина, в стая, изпълнена със сенки. Не, това не е вярно: фигурата не е осветена от прожектори, а по-скоро е като превъплъщение на светлината; светлина, огъната и увита около себе си в холографска репродукция на своя създател. Мъжът говори на сумрачната стая без да знае и да го интересува дали в нея се намира някой друг отвъд границите на неговото сияние. Също толкова ярък илюзорен дим се вие нагоре от цигарата в лявата му ръка.
Той е отломка от миналото, частица от случилото се преди, замразен в светлина, играещ пред невидима публика.
— Вие ме познавате — казва блестящата фигура и спира, за да си дръпне от пирона в ковчега. — Виждали сте лицето ми по Юнивърсъл Нюз Нетуърк1, чели сте статиите, подписани от мен. Някои от тях дори бяха написани от самия мен. Някои други, е, да речем, че имах талантливи редактори. — Създадената от звездна светлина фигура свива рамене уморено, почти развеселено.
Записът го представя като дребно изображение, но си личи, че в реалният живот, той е с нормална височина и пропорции, ако не и малко върлинест. Раменете му са леко увиснали от изтощение или от възрастта. Мръснорусата му коса е прошарена с по-светли бразди от сиви кичури и е опъната назад в конска опашка, за да прикрие една видима плешивина. Лицето му е уморено, с малко по-остри черти, отколкото е приемливо за традиционния новинар, но все още е разпознаваемо. То си остава едно известно лице, благо лице, лице, познато навсякъде из човешките светове, дори в тези последни, раздирани от война дни.
Но всъщност очите му са тези, които приковават вниманието. Те са дълбоко разположени и дори от записа успяват да достигнат до своята публика. Точно очите създават илюзията, че блестящата фигура наистина може да види тези, към които се обръща, и да стигне до дълбините на душите им. Той винаги бе притежавал това умение — да докосне публиката си, дори когато се намираше на светлинни години от нея.
Човекът си дръпва още веднъж от канцерогенната пръчица и главата му се обгръща от свят ореол от дим.
— Вие може би сте видели официалните репортажи за падането на Конфедерацията на човечеството и за славното въздигане на империята, наречена Терански доминион. Може би сте чули и историите за нашествието на извънземните — ордите на Зергите и нечовешките, безплътни Протоси. За битките в системата Сара и за падането на самия Тарсонис. Виждали сте репортажите. Както казах и преди, някои от тях бяха подписани с моето име. Част от тях дори са верни.
В тъмнината отвъд светлината, някой се размърдва неспокойно, незабелязан от никого. Холографското изображение излъчва само разсеяни частици светлина, само заблудени фотони, но публиката остава в тайна за момента. Някъде, иззад обгърнатите в мрак зрители, се чува шум от капеща вода.
— Тогава сте чели моите думи и сте им повярвали. Сега, в тези емисии, трябва да ви кажа, че по-голямата част от тях бяха първокачествени свински пържоли, подправени от силните на деня в подходяща и лесно смилаема форма. Лъжи бяха изречени, и дребни, и големи; лъжи, които отчасти ни докараха до сегашното ни жалко състояние. Състояние, което няма да се промени, освен ако не започнем да говорим за онова, което се случи в действителност. За онова, което се случи на Чау Сара и Мар Сара, и Антига Прайм, и самия Тарсонис. За онова, което се случи с мен и с някои мои приятели, а също и с някои врагове.
Човекът замлъква и се изправя в цял ръст. Оглежда се около себе си и незрящият му поглед обхваща притъмнената стая. Той достига до дъното на душата на своята публика.
— Аз съм Майкъл Даниел Либърти2. Репортер съм. Наречете това моя най-важен, може би последен, репортаж. Наречете това моя манифест. Наречете го както искате. Аз съм тук, за да поправя невярната информация. Тук съм, за да ви кажа истината.
ГЛАВА 1
НАСИЛА В АРМИЯТА
Преди войната, нещата бяха различни. По дяволите, по онова време ние просто си изкарвахме хляба, вършехме си работата, получавахме си заплатите и забивахме ножове в гърбовете на ближните си. Нямахме представа колко зле щеше да стане положението. Ние бяхме дебели и доволни като червеи върху мъртво животно. Имаше достатъчно епизодични насилствени актове — бунтове и революции, и бездействащи колониални правителства — които да поддържат във форма военните, но това не стигаше, за да бъде сериозно застрашен начина ни на живот, с който бяхме привикнали. Хвърляйки поглед назад, ние бяхме угоени и нахални.