— Господин Либърти, стига толкова въпроси за днес. — Мръщенето се увеличи, но Майк не обърна внимание на предупреждението.
— Не, тук нещо не е наред. Погледнете доклада за пораженията. — Майк посочи към един от мониторите на техниците. — Те са изпържили цяла планета, но на някои места е по-дълбоко, отколкото на други. Всеки по-голям човешки град, да, но вижте. — Майк махна с ръка към стената с данни. — Има поразени зони от другата страна на планетата, които са твърде далеч от всяко известно ни човешко поселище. Сигурен съм. Преди малко го проверих в архивите.
— Казах, че стига толкова, господинчо. Протосите ни създават далеч по-големи проблеми от тези, с каква точност си подбират целите.
Лицето на Майк грейна, когато той направи връзката някъде дълбоко в съзнанието си.
— А откъде сме взели името „Протоси“, полковник? Ние ли сме го измислили или те?
— Господин Либърти! — Червенина започваше да обагря лицето на Дюк.
— И ако те самите се наричат така, тогава ние откъде сме го научили? Предварително ли сме го знаели? Или пък те са изпратили предупреждение преди да нападнат? — Репортерът вече повишаваше глас, както би направил срещу някой лицемерен кандидат в регионалните междинни избори.
— Лейтенант Суолоу! — Дюк сдъвка заповедта.
— Да, сър? — Поредното идеално отдаване на чест.
— Изведете господин Либърти от мостика! Веднага!
Майк стисна здраво перилата и с двете си ръце. Една превързана ръка, обвита в метал, се уви около кръста му. Майк вече крещеше:
— По дяволите, Дюк, ти знаеш повече, отколкото си признаваш. Тая работа вони чак до небесата.
— Казах веднага, лейтенант! — изръмжа Дюк.
— Насам, сър — каза Суолоу, откопчи ръцете на Майк и вдигна репортера във въздуха. Понесла своя трофей, тя се отправи към асансьора.
Майкъл Либърти напусна мостика, продължавайки да вика въпроси с цяло гърло. Последното, което той чу преди вратите да се затворят с плъзгане, бе полковник Дюк, който заповяда да осъществят комуникационна връзка с колониалната магистратура на Мар Сара.
ГЛАВА 4
ДОЛУ НА МАР САРА
Във всяка война съществува един период от време между първия удар и втория. Това е момент на затишие, на почти пълно спокойствие, когато осъзнаването на случилото се достига до съзнанието и всеки има усещането, че знае какво ще последва. Някои се подготвят за бягство. Други се подготвят да отвърнат на удара. Но никой не помръдва. Не още.
Това е идеалното време, момента, в който хвърлената топка е на върха на своята парабола. Действието е било предприето, но за един замръзнал миг, всичко се движи и същевременно всичко е в покой.
И тук се намесват онези тъпаци, които не могат да оставят нещата да се развиват от само себе си. Топката започва да пада надолу, вторият удар е нанесен и всички ние потъваме във водовъртежа.
На Майкъл Либърти му беше забранено да излиза от каютата си през останалата част от акцията над Мар Сара. Лейтенант Суолоу или някое от нейните неврално ресоциализирани другарчета стоеше на пост пред вратата му през следващите два дена. След това той беше ескортиран до спускателния кораб и качен на совалка за прекрасната Мар Сара.
Сега, едно денонощие по-късно, той се намираше в стаята за журналисти, където обираше местните репортери от по-голямата част от спестяванията им, докато очакваха нещо, приличащо на директен отговор от страна на официалните власти.
Нищо такова не се очертаваше. Официалните изявления се състояха от нагласени хапчета не-новини, които акцентираха върху внезапността на нападението над Чау Сара, славословеха Дюк и екипажът на „Норад II“ като герои, задето са се изправили срещу врага, и твърдяха, че единствено неизменната бдителност на Конфедерацията можела да защити Мар Сара. Протосите (все още нямаше никаква яснота откъде се бе взело това име) бяха представяни като страхливци, които духнали при първите признаци на истинска битка. Крехката, макар и впечатляваща, структура на техните заредени с мълнии кораби потвърждаваше това мнение — че те побягнали, защото се страхували да не бъдат улучени.
Във всеки случай, това беше историята и Флотата се придържаше към нея. Всъщност, ако някой в стаята за журналисти се отклонеше твърде далеч от официалната версия, неговите репортажи внезапно започваха да се губят по време на ретранслирането. Това държеше повечето от местните под контрол. На всички тях им бяха издадени пропуски с бар-кодове, които те бяха задължени да представят при проверка. И, както знаеше Майк, с които държаха под око местонахожденията им.