Всеки един от останалите новинарски хрътки знаеше историята на Либърти за случилото се на борда на „Норад II“, но никой не се бе опитал да използва дори част от информацията в собствените си репортажи.
А в света отвъд стените на тяхната стая беше въведена в сила планетарна изолация. Официално обявена като мерки за защита на цивилното население (както бе наречена в изявлението пред пресата), в действителност това представляваше сваляне от власт на местното правителство от страна на военните. Местните жители бяха събрани като овце в концентрационни точки за евентуална по-лесна евакуация. Въобще не бе споменато нито откъде щяха да дойдат тези евакуационни кораби, нито дори дали имаше някакъв график за напускането на планетата. Междувременно, на всеки ъгъл бяха разположени патрулиращи пехотинци, а онези жители, които бяха останали в града, изглеждаха много, много неспокойни.
В отсъствието на каквато и да е информация за докладване, новинарските хрътки висяха в просторното кафене пред гранд-хотела, играеха на карти, очакваха следващото официално изявление с подобие на новини и развиваха теории като луди. Майк, издокаран в своя парцал, се разтакаваше заедно с тях, като приличаше на местен жител повече, отколкото всеки от останалите.
— Мой човек, не мисля, че въобще е имало някакви извънземни — каза Рурк между две раздавания на покер. Рурк беше огромен, червенокос и имаше назъбен белег на челото си. — Според мен, „Синовете на Корал“ най-накрая са се докопали до достатъчно техника, за да отмъстят, дето им бомбардирахме родния свят с атомни ракети.
— Прехапи си езика — отвърна Магс, свадлив старчок от един от местните ежедневници. — Дори шегите с Коралес могат да ти докарат някой разстрел.
— А ти имаш ли теория, мой човек? — контрира го Рурк.
— Те са хора, но не съвсем като нас — каза старият репортер. — Те са от старата Земя. Предполагам, че докато нас ни е нямало, те са затънали до козирката в генетична чистота и други такива, че в момента са просто едни клонинги и сега са тръгнали срещу нас, за да прочистят и останалата част от расата.
Рурк кимна.
— Това съм го чувал. А Тадеуш от „Поуст“ смята, че те са роботи и нещо в тяхното програмиране не им позволява да се защитават. Точно затова си обрали крушите, когато „Норад“ тръгнал срещу тях.
— Всички вие бъркате — каза Мъри, кореспондент на непълен работен ден към един от местните религиозни вестници. — Те са ангели и настъпва Деня на Страшния съд.
Рурк и Магс нададоха едновременно подигравателни звуци, след което Рурк попита:
— Ами ти, Либърти? Какви са те, според теб?
— Знам само това, което съм видял с очите си — отвърна Майк. — А това, което съм видял, е, че без значение какви са, те разтопиха повърхността на съседната планета и могат да се появят тук по-бързо, отколкото може да реагира Конфедерацията. А ние си седим в епицентъра на взрива и разцъкваме карти.
Сякаш покров закри за миг масата и дори светият репортер Мъри се умълча. Най-накрая, Рурк въздъхна дълбоко и заяви:
— Вие, момчетата от Тарсонис, определено знаете как да развалите един хубав купон. Ще участваш ли в следващото раздаване или не?
Майк внезапно изпъна врат и се загледа напрегнато към пътя. Мъри и Рурк не можаха да се сдържат и извъртяха столовете си, но видяха единствено обичайната шепа пехотинци на улицата, някои в бойни брони, други в стандартните си униформи.
— Бързо, Рурк. Дай ми твоя документ за самоличност — каза Майк.
Грамадният червенокоско инстинктивно стисна пропуска, който висеше около врата му, сякаш бе някакво животоспасяващо приспособление.
— Не става, мой човек.
— Добре, тогава да разменим моите документи с твоите. — Майк протегна своята издадена от флотата лична карта.
— За какво ти трябва? — попита Рурк, но вече сваляше шнура от врата си.
— Ти си от местната преса — отвърна Майк. — Теб ще те пуснат през загражденията към аграрните области.
— Да, но всичко, което напиша, все пак минава през цензурата — възпротиви се грамадният мъж, подавайки пропуска си. — Нищо няма да стигне до новините.
— Така е, обаче аз ще изперкам от висене тук. Дай ми и пакет цигари.
— Мислех, че си ги отказал, мой човек — каза Рурк.
— Давай, мой човек.
Още докато натикваше цигарите на Рурк в джобчето на ризата си, Майк вече бе на крака и изхвърчаше от кафенето, а собственият му репортерски пропуск все още пружинираше върху масата.
— Всички на Тарсонис се раждат луди, мой човек — отбеляза Рурк.