Лицето на Суолоу помръкна и Майк добави:
— Естествено, всичко, което науча, ще мине през твоите хора, преди да бъде ретранслирано. — Това явно я успокои достатъчно, за да остане при джипа, докато Майк тръгна да попива от местния колорит.
Лагерът за евакуиращите се беше само на няколко дни, но атмосферата в него вече беше напрегната. Той явно бе построен и оборудван за около сто семейства, но в момента приютяваше петстотин. Излишъкът от населението вече беше наблъскан по четвъртити автобуси за транспортиране към други, по-отдалечени точки. В покрайнините се бяха натрупали купчини боклук, а край водните танкове се бяха образували опашки за пречистена вода.
Самите евакуиращи се едва бяха започнали да преодоляват шока от изгонването. Повечето от тях били извлечени насила от домовете им и успели да вземат само това, което им било под ръка. В резултат на това, ненужни и вещи със сантиментална стойност били изоставени или изтъргувани срещу храна и топло легло. Сега, поуспокоили се за първи път от дни насам, евакуиращите се имаха време да осмислят положението си и да определят виновните.
Нищо изненадващо, че най-голямата част от вината бе отредена на Конфедерацията. В края на краищата, тя беше единствената пред погледите им, след като присъствието на нейните крачещи канонерки Голиат и пехотинци в бойни брони бе очевадно. Протосите, от друга страна, бяха само слух, като едничкото доказателство за тях бяха изявленията на самата Конфедерация. Мар Сара се бе намирала от другата страна на слънцето, затова нейните жители бяха изпуснали голяма част от светлинното шоу, унищожило тяхната планета-сестра.
Майк описа положението на евакуиращите се и изслуша жалбите им. Имаше истории за раздяла, за изоставени ценни вещи, съобщения за принудително иззети от силите на Конфедерацията ферми и къщи, имаше всякакви видове оплаквания, големи и малки, срещу военните, които бяха заменили цивилните власти. Самият местен магистрат се бе превърнал в бежанец, повел групичка бегълци към друга концентрационна точка. Никой не изпитваше желание да се противопостави на Конфедерацията, но горките хора бяха достатъчно ядосани, та да изплачат болката си пред един репортер.
Все пак, под оплакванията и безцеремонните приказки прозираше ясно забележим и отчетлив страх. Имаше го страхът от силите на Конфедерацията, естествено, но се бе появил и ужасът, че внезапно, човечеството вече не бе само във вселената. Жителите на Мар Сара бяха виждали репортажите за унищожаването на Чау Сара и бяха уплашени, че същото можеше да се случи и с тях. Из лагера се вихреше голяма доза безпокойство и огромното желание на хората да бъдеха някъде — където и да е — другаде.
Но също се долавяше и нещо друго, както откри Майк, докато се разхождаше сред изтръгнатите от корена си жители. Изненадващите вести за Протосите бяха последвани от вълна от загадъчни гледки. Носеха се слухове за светлини в небето и странно изглеждащи същества на земята. Откривани бяха убити и обезобразени говеда. Към това се прибавяше и всеобщото мнение, че Конфедерацията несъмнено събираше населението встрани от определени области, сякаш знаеше нещо, което не казваше на хората.
Непрекъснато изникваха все нови и нови истории за извънземни и скрити на земята ксеноморфи. Всъщност, никой не ги бе виждал с очите си, разбира се. Винаги ставаше дума за приятел на приятел на роднина в друг лагер, който ги беше виждали или поне беше чувал за тях. В слуховете се разказваше по-скоро за опулени чудовища, отколкото същества в блестящи кораби, но от друга страна, ако някой беше видял корабите на Протосите, военните щяха да са потушили подобни приказки за броени минути.
След около два часа (и последната от цигарите на Рурк), Майк се отправи обратно към джипа. Лейтенант Суолоу си стоеше, точно както я беше оставил — нащрек, подпряна в калника от страната на шофьора.
— Имаме достатъчно материал — каза той. — Благодаря, че ми даде възможност да дойда тук. Можем да си вървим.
Суолоу не помръдна. Вместо това, тя бе впила поглед в нещо.
— Лейтенант Суолоу?
— Сър — отвърна тя, — наблюдавам нещо интересно. Може ли да го споделя с вас?
— И това любопитно нещо е?
— Виждате ли онази жена ей там, червенокосата, в тъмните дрехи?
Майк погледна. Там наистина стоеше една жена, млада, облечена в нещо като камуфлажни панталони за нощно време, тъмна риза и жилетка с многобройни джобове. Тя имаше прекрасна червена коса, вързана на конска опашка в основата на тила. Тя изглеждаше псевдо-военна, макар да не принадлежеше към нито една бойна единица, която Майк бе виждал. Сигурно беше от някоя планетарна милиция или друга полицейска организация. Шерифи, така наричаха местните своите представители на закона, но тя не приличаше много на такъв. Майк внезапно осъзна, че въобще не бе виждал тукашни полицаи, откакто бяха кацнали пехотинците, и просто бе приел, че те са били подбрани наред с другите по време на общата евакуация.