Третата сграда беше смесен магазин, който изглеждаше сякаш е бил обран. Имаше преобърнати консервени кутии, а стоките бяха съборени от рафтовете и разпилени по пода. Зад щанда имаше голяма стъклена кутия за оръжия, която беше разбита. Пушките липсваха.
Може би точно това е искала Сара Кериган да открие той, помисли си Майк. Белезите за въоръжена борба. Срещу евакуацията от страна на Конфедерацията? Или срещу Протосите?
Майк хвърли поглед през рамо и видя Суолоу да се приближава към двуетажен бар от нейната страна на улицата. Той влезе в магазина и кракът му настъпи нещо, което изхрущя.
Майк приклекна. Подът беше покрит с някакъв вид плесени или гъбички. Веществото беше тъмносиво на цвят, а краищата му бяха покрити с дебела кора, но изглеждаха леко еластични при допир. Върху него се забелязваше някакъв дизайн като паяжина от по-тъмни ивици, почти като артерии.
Тук е било разлято нещо, от което бързо са се възползвали някакви местни плесени. Много бързо, осъзна той — това едва ли се бе случило преди повече от два дена.
Имаше и друго в магазина. От задната част, където бе склада, се долавяше звук; звук от влачене на нещо върху дървен под. То се премести веднъж, след което замлъкна.
Диво животно? зачуди се Майк. Змия? Или може би някой бежанец, който се е измъкнал от първоначалната евакуация или се е върнал в последствие. Майк пристъпи още една крачка навътре, а гъбичките отново изхрущяха под ботушите му.
Внезапно го прониза кристално ясната мисъл, че той не носеше никакво оръжие у себе си.
Суолоу нададе вик от другата страна на пътя. Майк погледна веднъж към вратата на склада, след това се обърна към лейтенанта. Той излезе от смесения магазин и пресече улицата към бара. Суолоу се бе залепила към външната стена отстрани на вратата.
— Мисля, че има нещо в магазина отсреща… — започна Майк.
— Открих жителите — изсъска Суолоу. Вените пулсираха под белезите на нейния врат и биеха бясно в слепоочията й, а очите й бяха разширени. Тя беше ужасена и страхът разяждаше нейното ресоциализирано програмиране. Виждаше се, че тя отново е прибягнала до стимпакета, тъй като празната опаковка лежеше върху дъските на верандата.
Майк не можа да се сдържи и надникна през отворената врата към вътрешността на бара.
Той се бе превърнал в скотобойна. Тела, които някога са били човешки, бяха увесени за краката с дебели въжета, завързани за тавана. Много от тях бяха лишени и от дрехи, и от плът. Други бяха с откъснати крайници, а три бяха обезглавени. Черепите бяха наредени върху барплота и бяха грижливо срязани, при което се виждаше мозъка отдолу. Нещо беше дъвкало единия от мозъците.
Пред смаяният му поглед, нещо, приличащо на гигантска стоножка, се изви около едно от телата. То приличаше на огромна, ръждива на цвят, ларва. И се хранеше с плътта.
Майк неочаквано откри, че му е адски трудно да диша, и му се дощя и той да имаше стимпакет. Той пристъпи една крачка навътре в стаята.
Под краката му изхрущяха плесените с твърдата коричка, които покриваха пода. И той осъзна, че не беше сам.
Майк усети присъствието, още преди да го беше видял. И внезапното усещане, че го наблюдават, се завърна.
Той започна да отстъпва назад, за да излезе през вратата. Започна да се обръща. Започна да казва нещо на Суолоу.
Нещо размазано се появи иззад бар-плота, хвърляйки се напред в един невъзможен скок, насочен към вратата.
Не то улучи Майк. Вместо това, нещо по-голямо изблъска репортера встрани.
Той се стовари върху дъските на верандата с трясък и се извъртя, за да види лейтенант Суолоу, която го беше съборила, да стреля по едно голямо куче на улицата. Не, това не беше куче. То имаше четири крака, но приликите свършваха дотам. Върху парчетата плът с оранжев оттенък нямаше кожа и се виждаха мускулите. Главата му беше окичена с чифт огромни, увиснали бивни.
И то ревеше под огневия вал от метални шипове, изстрелван от гаусовата пушка. Хиперзвуковите куршуми го надупчиха на дузина места и то се срина на земята, а Суолоу продължаваше да стиска спусъка с пръста си.
— Суолоу! — извика Майк. — То е мъртво! Лейтенант Суолоу, прекратете стрелбата!
Суолоу пусна спусъка, сякаш той изведнъж се бе превърнал в жива змия. Пот се стичаше по лицето й, а в краищата на устата й бе избила пяна. Тя дишаше тежко и свободната й ръка неволно посягаше към нейния нож.
Майк осъзна, че ресоциализацията е била подложена на крайно напрежение и лейтенантът можеше всеки момент да откачи.
— Света майко Божия! — отрони тя. — Какво е това?
На Майк не му пукаше. Вместо това, той извика: